Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 240

Формата на коридора предполага, че Господ иска Джо да слезе един етаж надолу по стълбите, да прекоси сградата и да пресрещне майка си, когато се върне от вечерните молитви Ако побърза, вероятно ще успее, преди навсякъде да плъзнат девственици и решително да го изхвърлят за притежание на провесени отвън гениталии и непречистена душа.

На средата на пътя за малко да се спъне в монахиня с вид на медицинска сестра. Тя хърка в кресло пред предполагаемия лазарет и се налага Джо да се промъкне покрай нея, както хората правят по анимационните филмчета, на пръсти и с ръце, вдигнати без някаква причина пред гърдите с дланите навън. На овехтяла бронзова плоча, изброяваща добродетелите на свети Едгар, Джо се мярва за миг в тази поза и дотолкова прилича на крадец от пантомимата, че овчедушно спуска ръце.

Отключва си майчината си стая и сяда на леглото, като се опитва да не обръща внимание на снимката на Матю, която е на нощното шкафче, и своята собствена, катурната по гръб върху единствения стол. Опитва се да вярва, че Хариет я прегръща, но столът не е за отпускане, а по-скоро за стягане и Джо подозира, че тя скърби за липсата му на амбиция или за провалите му — или в разговорите си с Господ му се извинява, задето е била лоша майка. Последният вариант го ядосва, понеже тя е била страхотна майка, поне когато си стоеше у дома: обичаше го, пееше му песни, глезеше го и му угаждаше, помагаше му с домашните и при сблъсъци твърдо заставаше зад гърба му. Започна да я губи едва когато тя замени гангстера за божество.

В миналото на сина й имаше мигове — навярно по-чести, всъщност, от другите, — когато прекарването на време с майка му е било освежаващо преживяване за Джо Спорк. Двамата се разхождаха, неговата малка длан — в нейната по-голяма, студената верижка на часовника й стърже по ръкава му — и той се чувстваше като батерия, включена в гигантска зарядна станция, топлина и увереност го изпълваха до ръба. След половин час съзерцание на хвърчила, кучета и разходка с Хариет той беше способен да се потопи за дни наред в трескавото, подобно на допир до електрическа ограда присъствие на баща си. Процесът беше и двустранен — когато беше със сина си, Хариет гордо разкършваше рамене. Отпускаше мускулите на лицето си, зарязваше намусената, кокетна гримаса и си позволяваше да бъде обикновена, да се почувства у дома и щастлива.

Тези мигове намаляваха в почти перфектен синхрон с промяната в относителните пропорции на дланите им. Щом тази на Джо първо се изравни и после надмина майчината, и двамата започнаха да проявяват нежелание да споделят разменените роли, които им подсказваха, че годините си вървят. Младежът капризничеше да не го смятат за „мамино синче“, а Хариет откри, че е потискащо да върви до порасналия си син и сетне — че я товарят прекомерно много нежелани спомени, та да бъде докосвана от силен, буен младеж, който толкова прилича на съпруга й в разцвета му. По времето, когато Хариет откри Господа в мрачен параклис на летище „Хийтроу“, и двамата считаха взаимната си компания за болезнена — не защото беше неприятна, а понеже беше изчерпала енергията, която я одушевяваше дотогава. Чуваха се по телефона от време на време, срещаха се рядко и не се случваше да се докосват. Когато Хариет се превърна в сестра Хариет и обяви, че оттеглянето й от мирския свят означава, че може да вижда Джо по веднъж на всеки шест месеца, беше трудно да се каже дали това твърдение намекваше за увеличаване или намаляване на бездната помежду им.