Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 227

И в мига, когато си го казах, осъзнах, че греша. И точно колко съм сгрешила. Машината беше твърде мощна. Достатъчно беше да се погледнем един друг и да видим не само истините, но и развитието на бъдещите ни взаимодействия. Стигаше да помислим за нещо в големия свят, за да го научим. Повечето от другарите ми, Еди, страдаха от липса на основа за разбиране, но аз видях математиката да се разгръща пред мен и осъзнах незабавно какво предстои — познанието ми и онова, което ми бе дарила машината, се движеха заедно, всяко се опитваше да изпревари другото. Викнах и казах на всички да си вървят, но бяха в плен на Машината. Вторият етап, Еди. Познанието.

Сграбчих Денис и се затичах към мястото пред машината, което бе засенчено от функциите й, но той се бореше с мен. Крещеше, че съм глупачка и че съм ги убила всички — и когато го каза, последва едно от онези ужасни мълчания, а другарите ни го чуха и проумяха, че е вярно. В този миг всеки един от тях осъзна, че смъртта е неминуема. И по-лошо, Еди. Знаеха какво точно представлява тя. Никога не бях чувала такива писъци. Аз не видях смъртта, Еди. Бях в окото на бурята. Отидох да изключа машината, но беше твърде късно.

Твърде късно. Третият етап бе започнал. Останалите познаваха всичко. Въздухът се сгъсти. Сякаш около мен се разпростираше лед, а аз бях в безопасност в малката си какавида от живот. Гледах как светът около мен става стерилен. Лишен от живота. И въпреки това хората не падаха. Телата им продължаваха.

Денис беше прав, Еди. Бях невнимателна. Трябва да разпределя товара — но стига толкова. Няма да разкажа тайните си точно сега. Правителството ще иска да получи устройството за оръжие и аз няма да им позволя. Много поужасно е, отколкото изглежда.

Погрижи се за хората ми, моля те. Те заслужават поне толкова. Загинаха за страната си, за своя Бог. Но не ме разбирай погрешно: няма да се възстановят. Убих ги.

Извадих сърцевината на машината. Ще продължа работата си по един или друг начин. И, Еди, има още едно нещо, което също осъзнавам, като си те представям как стоиш, четеш писмото и клатиш глава пред глупостта ми, и все пак толкова радостна, че съм в безопасност, дори пред лицето на кошмара, който сътворих. Извадила съм сърцевината на машината, но съм оставила сърцето си тук.

Ти си моето сърце, Еди. Винаги, само ти.

* * *

Еди стоя в лабораторията на Франки поне десет минути, втренчена в празния подиум. Вдигна глава и осъзна, че Франки трябва да е излязла по същия път, по който беше влязла тя. Преди колко часа? Десет? Дванадесет? Франки „вдигаше гълъбите“. Щеше да вземе каквото може и да побегне. Несъмнено държеше някъде чанта — може и да нямаше такава — но си беше отишла по най-умелия начин, който й беше известен.

Еди събра листовете и жертвите, и ги скри. Скри „Лъвлейс“. Прибра в нафталина единствения си истински дом. Понеже това й беше работата. Понеже вярваше повече от всякога, че на света не му е необходима машината на Франки или пък отчаяното й убеждение, или каквото и да е нейно освен мълчанието й. Направи по-добрен капан за мишки. Оправи мелницата, преди да се е счупила. Остави ужасните тайни на вселената на мира.