Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 226

Знаех как да се справя с това още като бях съвсем малко дребно момиченце.

Тя провери как е Шолт и откри, че е в съзнание, но лявата му ключица е счупена. Премести го нежно в предишния вагон и му каза да има търпение, след това се измъкна нагоре и навън през люка на тавана и върху покрива на влака.

Горе на покрива беше топло и приятно спокойно. Внезапно и се прииска да не се връща обратно. Всъщност отчаяно й се искаще да не се налага да влиза пак вътре. Но пък долу в задната част на влака виждаше войниците си. Пойното пиле погледна към нея с изписана на лицето надежда. Еди въздъхна.

Ами да, разбира се. Той и другарите му имаха нужда от нея да оправи кашата. Не да се страхува или да се чувства объркана. Дяволската контеса никога не трепва, ей.

Тя пристъпи напред и се спусна през вентилационния панел и в лабораторния вагон, затаила дъх с молитви.

Лабораторията на Франки беше празна. В средата на стаята имаше подиум и на него — изкорубена черупка, дело на странния майсторлък на Франки: ръскинитска коруба за устройство на хакота. Вътре нямаше нищо. Намотки кабел висяха от тавана към подиума, объркани и типично франкевски. Помещението беше спокойно и празно.

Еди го претърси методично и се постара да не прибързва. Провери под масите и в шкафовете, като отваряше всеки с ужасяващото предчувствие, че ще намери застанала вътре Франки. Върху й падна наръч моливи и тя изпищя силно, а после с все сила ги запрати през стаята, понеже страхът й промени естеството си — ами ако Франки я нямаше тук? Ако не беше в лабораторията, тогава къде можеше да е? Изчезнала, изгубила ума си и скитаща се в нощта? Похапваща мъртъвци отвън? Или са я отвели? Дали това не беше отвличане, а не инцидент? Еди се сещаше поне за един човек, способен да избие хиляда души и да го смята за добра диверсия.

Обърна се и откри своя отговор: едничка дума, изписана с тебешир на черната дъска: Еди! И под нея бележка, сгъната прилежно. Почеркът беше на Франки.

Еди сграбчи бележката и трескаво я отвори.

* * *

Еди. Знам, че ще пратят теб. Знам, че ще дойдеш и ще видиш какво е станало и съжалявам. Никой не бива да вижда такива неща.

Ще трябва да знаеш, че аз съм го сторила. Не беше номер и не е капан. Не е дело на Шем Шем Циен, нито на руснацит или някой друг. Само аз и то защото съм горделива идиотка. Жива съм. В окото на урагана има безопасно място, където полето не е толкова силно. Видях какво се случва и го осъзнах, хакотското ми зрение можа да го забележи и застанах там, за да се спася. Опитах се да удържа Денис при мен, но ураганът го повлече. Мисля, че ми беше сърдит.

Започна се с истината, което е прекрасно. Беше съвсем леко.

Задавахме си въпроси и се поздравявахме един друг за правотата на отговорите. Играхме си с лъжи, разправяхме си потресаващи такива и после по-фини и се радвахме да виждаме — макар че всъщност не беше като зрение, по-скоро като осезание, — че тези лъжи не са в съответствие с обективната вселена.

Преживяването беше и отрезвяващо съзнанието. Разбрах, че съм се отнасяла зле с теб. Знам точно колко зле. Плакахме — всички ние, известно време, а после си признахме греховете си. Те не бяха толкова много, нито пък силно интригуващи. Споделихме прошка и знаехме, че и тя е истинска. Помислих си, че съм постигнала всичко, което бях наченала.