Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 229

Когато за първи път видях Матю на улицата с Дениъл, помислих, че съм полудяла. Видях със собствените си очи смъртта им, изписана на дъската в общината. Дениъл ми каза, че са избягали и са дошли в Англия, но смятал, че съм мъртва.

Не го обичам. Не познавам сина си. Но съществуването им промени всичко в мен и сега разбирам какво трябва да сторя. Помниш ли Германия?

Трябваше да разбера тогава, но имах теб и нямах син. Трябваше да разбера, когато Англия пренебрегна унгарските въстания през ’56 и Прага през ’68 година. Трябваше да го видя във Виетнам и в Хирошима. Можем да кацнем на Луната, Еди. Но не можем да бъдем добри. Ние сме чудовищни същества. Това е чудовищен свят. Има острови на радост, но те са малки и приливът се надига, и дори на сушата има хора, готови да го прегърнат. Не е възможно. Вече не.

Не може да продължи така. Светът трябва да се промени. Ние трябва да се променим.

Ще ни накарам да се променим. Книгата ми ще бъде написана с думи, които не може да се пренебрегнат. Истината, книга на Хакотите, книга с уравнения и революция срещу естеството на човека. Вече се надявам да я публикувам съвсем скоро.

А ако не успея, има и друг начин. Направила съм копие на книгата и калибрационния барабан, Еди. Книгата сама по себе си само ще започне процеса, както съм го подготвила. Пратих я в онзи смешен малък музей, с молба да не я изхвърлят. Ако копието ми се изгуби, оттам трябва да започнеш. Но, Еди, това е жизненоважно: ако изобщо се появи причина да променяш настройките на Машината — не си представям каква би могла да бъде, — ще ти е нужен калибриращият барабан. Дала съм го на единствения друг човек, на когото имам вяра. Той ще го скрие, Еди, но ако някога ти потрябва, ще знае да ти го даде. Ако нещо ме спре да постигна целта си, иди в Уиститиел и задвижи нещата. Промени света заради мен.

Обичам те завинаги. Съжалявам, че не мога да те обичам точно сега.

Франки.

* * *

Десетилетия се възправят помежду й и признанието на Франки, когато Еди слиза от едноетажния автобус и стиска чантата си като жена, която се бои от съвременния свят заради греховете и недостойното му поведение. Скита се сякаш безценно или замаяна, а дългият й обиколен път я отвежда по щастливо стечение на обстоятелствата до онзи манастир на мрачна, без лична уличка, където сестра Хариет Спорк изкупва греховете си за живот, преживян в грях.

Еди сяда на една пейка и храни гълъбите. Седи в течение на час, разтворила е на хълбока си Библия — в случай че дойде някой. Гледа и чака. А накрая търпението й е възнаградено. Не е Джо Спорк, чието приближаване тя подозира, че ще бъде по-потайно, а дълга черна кола със затъмнени прозорци. Еди надзърта късогледо към една чайка и става да я прогони от хлебните си трохи. Размахва вяло ръце срещу птицата и тя я поглежда злостно, преди да излети. На връщане маршрутът й я води в близост до колата и тя наднича вътре, където вижда завит и закачулен силует на волана и друг на втората седалка, чиято приведена стойка и колебливи движения смята за отвратително познати: бързо-бързо-бавно. Сетне тя поглежда отзад и съзира и пътника — точно когато кола, преминаваща в обратна посока, озарява закритата му с воал глава от другата страна и профилът му се очертава за миг под плата.