Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 224

— Ехо?

Еди се обърна рязко и вдигна пистолета си. Мъжът трепна Беше млад — към трийсетте — и набит. Хамстероподобен тип в халат. Ръскинит. Толкова се зарадва да го види, жив и здрав, че за малко да го прегърне. Вместо това изръмжа:

— Кой си ти?

Дулото на пистолета й още сочеше към главата му.

— Шолт — отвърна той. — Наричай ме Тед. Пристигнах тази сутрин.

Тед държеше чаша. След малко Еди осъзна, че в нея има мляко и че гърдите му са покрити с петна — много вероятно от повръщано.

— Не ги притискай в ъгъла — посъветва я Тед Шолт. — И не ги поставяй в положение, в което не могат да правят онова, което вършат поначало. Това ги прави… — Той вдигна очи и погледна в лицето й. — О! Вече го знаеш.

— Да.

— Какво… се наложи да… — той я питаше дали не е убила някой от приятелите му.

— Не — отвърна Еди и двамата се погледаха известно време в пълно разбиране: не че това вероятно ще доведе до голяма разлика.

Едно от зумбитата премина съвсем близо до Еди и тя се дръпна. То продължи да напира и се отърка в нея. Тя се обърна. То също се обърна, а отпуснатото му лице следеше нейното като отражение. Тя се наклони. То също. Когато тя се изправи — и то го стори, а когато спря, то също застина. Еди се обърна и тръгна право напред. Зумбито спря, понеже пътят му се оказа блокиран от кресло. Стоеше неподвижно, с опрени на облегалката на креслото бедра, без да прави усилие да пристъпи настрани, сякаш концепцията му бе непозната.

— Опитвах се да ги храня — обясни Шолт, загледан в същото зумби като Еди. — Не преглъщат. Можеш да ги накараш, но после всичко излиза обратно. Не съм сигурен защо още дишат. Бях предположил, че… — той замлъкна.

Тя отново го погледна и за първи път наистина го видя. Сигурно бе дошъл тук въпреки случилото се… не, заради него. Без оръжие, без фенер. Просто с бутилка мляко и много вяра — или може би това се броеше за добродетел.

Смел малък хамстер.

— Аз съм Еди.

Той кимна:

— Здрасти.

— Влизал ли си навътре? — Тя посочи към вагоните, водещи към кабинета на Абел Джасмин.

— Не — отвърна Тед Шолт. Вдигна млякото, после го свали отново.

Еди си го представи за миг как търпеливо налива течността в устите на хора, които познава и дори обича, а те се задавят срещу него или кашлят, или просто оставят млякото да изтече по брадичките им.

Продължиха напред. Коридор. Жилищни пространства. Тесен камбуз.

После дойде ред на Шифровъчната зала — където Еди работеше преди нощта на Клариса Фоксглоув и големия влаков обир.

Тед Шолт тихичко простена от мъка.

В Шифровъчната стая имаше ръскинити — или поне мъже и жени, които са били такива. Еди разпозна едно момче на име Пол, стъклар. Преди година беше изработил за тях с Франки комплект чаши за вино — прекрасни творения. Сега лежеше на земята и се взираше в тавана. Тя помаха с ръка пред лицето му.

— Глък — каза Пол.

Когато Еди отново направи жеста, той повтори същата дума, с точно същата интонация и за момент тя помисли, че е все още жив и на себе си, все още е Пол, но това бе единствената реакция, която успя да получи от него. Глък, глък, глък, глък… Заля я ужас, когато си помисли, че вече никога няма да престане с това странно, тъжно и глупаво възклицание, и то ще я преследва из целия влак, но когато момчето го повтори точно толкова пъти, колкото тя бе прокарвала ръка пред очите му, спря.