Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 120

Изражението на мистър Титуисъл не скрива напълно личните му чувства към липсата на орнитологични nous.

— Та следователно се запитал: „Ако ме държи пленник злонамерен дух, който мами сетивата ми, в какво бих могъл да вярвам тогава?“ — и измислил метод да се съмнява във всичко, а накрая той бил сведен до просто изречение, че, понеже е в съзнание и осъзнава наличието на собствните си мисли, Декарт не може спокойно да се съмнява в съществуването си. Това е знаменитото „Аз мисля, следователно съществувам“. Виждате ли? Звучи толкова тривиално, докато не видите контекста. Ето го Рене, наполовина убеден, че душата му е играчка на демони. Здравият му разум виси на косъм, но той намира това простичко вплъщение на истината, застава със стиснат юмрук и обявява: „Истински съм! Съществувам! И на тази скала ще изградя храм на здравия разум!“. Величествено, честна дума.

— И успял ли?

— Какво? О, не. Не, притеснявал се, че католическата Църква ще го изгори жив. Заявил, че Господ всъщност никога не би позволил на човешката душа да бъде навлечена такава ужасна участ. Не знам откъде е намерил свидетелства за това. Струва ми се… добре де. Въпросът е, че поне докато представляваме нещо, ние сме същества, които мислят. He homo sapiens a res cogitans.

Това твърдение май заслужава потвърждение, така че Джо се осмелява да отбележи неангажиращо:

— Ясно.

— В този случай искам просто да кажа, че истината е хлъзгава като риба. А?

— Да, така си е…

Понеже не се сеща какво друго да каже, въпреки че в главата му дрънчат алармени звънци.

— И въпреки че тази плъзгавина е недостатък в някои ситуации, тя е и жизненоважна за начина ни на живот. Грешната истина в грешния момент предизвиква спад в пазара за недвижими имоти и народите започват да се зъбят едни на други. Така че не бива да пускаме на свобода прекалено голямо количество. Иначе навсякъде ще заизбухват войни. Икономическа криза ще има — е, това сме го виждали, нали?

Двамата завъртат очи съучастнически. Лудостта на банкерите.

— И за да стане проблемът още по-притеснителен, беше предположено дори, че ние — човешките същества — не сме способни да познаем каквото и да е в абсолютния смисъл. Ние вярваме. Теоретизираме. Но нямаме дирекно възприятие дали нашите вярвания съвпадат с обективната вселена.

Мистър Титуисъл въздъхва дълбоко. Епистемиологията е жестока.

— Но… какво ще стане, ако може да се конструира машина, способна да функционира като един вид патерица? Която да разшири сетивата ни в царството на знанието? Машина, която да разкрива пред всички ни неизкривената истина?

Той кима, когато Джо трепва при тези думи.

— Бихме станали свидетели на чудеса. Но тогава… старите ни зверства ще се появят на бял свят, стари обещания ще бъдат разкрити като лъжи… И ако човек има научно мислене, може се заинритеснява поне мъничко за това дали такава сила на набюдението няма да разруши живота на Земята оттук насетне или може би да промени естеството на тази вселена и да я направи негостоприемна към съзнателната мисъл. Учените ще опяват до безкрайност за принципа на предпазливостта, нали? — Титуисъл се усмихва добродушно: очиларковците и техните странни привички.