Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 121

— Съжалявам — казва Джо Спорк все още вглъбен върху току-що чутата реч, — какво искахте да кажете с последното?

Мистър Титуисъл се размърдва на седалката си.

— Арвин, ще ми помогнеш, ако се отплесна, нали?

— Разбира се, Родни.

— Направо се губя в квантите.

— Остави ги засега.

— Това няма ли да компрометира стриктната ни научна подготовка?

— Нуждата ни зове, Родни! — заявява Арвин Камърбанд и задълго и философски залепва дебелата си длан върху клаксона. Закъснял пияница блъска по капака на колата, вдига два пръста и се олюлява нататък.

— Нали разбираш — резюмира Родни Титуисъл, — излиза, че Цялата изумителна хайзенбергска история е буквална истина — ние като съзнателни същества имаме определена роля в продължаващото сътворение на вселената. Със самото си наблюдение предизвикваме появата на малки нерешителности, които да поемат насам или натам. Така че човек трябва да се запита — ако е отговорно лице, разбира се, — дали ако се научим да се възхищаваме на вселената пряко и без възможността за грешка, така няма да предизвикаме нещо като каскада? Дали нашето съществуване не зависи от тези малки несигурности в тъканта на света? И какво ще стане, щом да научим това означава, че знаем и друго, което намеква за трето и тъй нататък, докато не останат нерешени въпроси и всеки избор е бил направен като последица от всички други и накрая станем малко… нека приложим метафора… като хора с часовникови механизми. Пианоли мистър Спорк, вместо пианисти. Дали това не би означавало и смъртта на интелекта? Как мислите?

— Не съм сигурен, че успях да ви разбера.

— Съгласен съм — казва мистър Титуисъл, — че е малко трудничко. Арвин?

Арвин Камърбанд поглежда в огледалото за задно виждане.

— Да речем, че в момента сме като вода, Джо — казва той меко. — Умовете ни са като течност. Става ли? А тази машина би могла — има такава вероятност — да се окаже подобна на фризер. Възможно е да замрази всичко — навсякъде и завинаги. И тогава вече няма да сме течност, ще бъдем втвърдени и дори да не го забележим, ние ще следваме път, който ни е предначертан предварително, и ще чувстваме, че взимаме собствените си решения. Точно сега имаме избор, нали разбираш, Джо. Човек може да реши едно или друго в миг на напрежение. Тази възможност не е случайна и не е фиксирана. На съзнателно ниво е. Но след замразяването… Никога повече няма да има бягство от пътя, начертан, преди да се родим и до деня на смъртта, и няма значение какво правим по този път, само дето ще сме част от механизъм, създаващ още неизбежни пътища. Няма да сме по-различни от всяка друга химическа реакция.) Солта няма избор дали да се разтвори във вода, нали? Няма, да бъдем специални или дарени със съзнание, ще сме просто! ръждив метал. Хора на пружина. Разбираш ли?

— Ох! — възкликва Джо.