Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 43

Телефонът й иззвъня и тя бръкна в джоба си, извръщайки поглед от Джулс. Когато видя името на екрана, направи физиономия и отново го напъха в джоба. Джулс повдигна вежди, запазвайки неутрално изражение.

- Камерън Ашдаун? Защо не му вдигаш?

- Не съм в настроение. - Почти се изненада от собствените си думи; зачуди се защо ли не му каза .Двамата с Камерън скъсахме.

Входната врата се отвори рязко.

- Ема! Джулс!

Бяха Друзила и Тави, все още по пижами. Тави стискаше близалка в едната си ръка и я смучеше най-усърдно. Виждайки Ема, очите му грейнаха и той се втурна към нея.

- Ема! - възкликна с близалката в уста.

Ема го притегли към себе си и прегърна закръгленото детско телце, стискайки го, докато той не се изкиска.

- Тави! - каза Джулиън. - Не бива да тичаш с близалка в уста. Може да се задавиш.

Тави извади близалката и я погледна така, както някой би погледнал зареден пистолет.

- И да умра?

- Мъчително. Ужасно, ужасно мъртъв. - Джулиън се обърна към Друзила, която бе сложила ръце на кръста си. По черната й пижама бяха нарисувани триони и скелети. - Какво има, Дру?

- Днес е петък. Ден за палачинки. Забрави ли? Нали обеща!

- О, вярно, обещах. - Джулиън подръпна нежно една от плитките на сестричката си. - Върви да събудиш Ливи и Тай, а аз...

- Вече са будни. В кухнята са. Чакат.

Дру го изгледа настойчиво и Джулиън се усмихна.

- Добре. Ей сега идвам. - Той вдигна Тави и го върна обратно на прага. - Вие двамата тичайте в кухнята и успокойте близнаците, преди да са изпаднали в отчаяние и да са опитали сами да се заемат с готвенето.

Двете деца побягнаха, като се кискаха, а Джулиън се обърна към Ема с въздишка.

- Току-що бях белязан с близалка - заяви, посочвайки Кръгчето от синя захар, което Тави бе успял да остави върху гънката на тениската му.

- Орден на честта - засмя се Ема. - Ще се видим в кухнята. Трябва да си взема душ. - Тя се втурна по стъпалата, поспирайки на прага на отворената врата, за да го погледне отново. На фона на синия океан и синьото небе очите му изглеждаха като част от пейзажа. - Джулс... искаше ли да ме попиташ нещо?

Той извърна поглед и поклати глава.

- Не. Нищо.

* * *

Някой разтърсваше Кристина за рамото и тя се събуди бавно, примигвайки. Сънуваше дома си, горещината на лятото, сянката на хладните градини на Института, розите, които майка й отглеждаше в климат, който невинаги бе благоприятен за тези деликатни цветя. Предпочиташе жълтите рози, защото бяха любими на най-обичаната от нея писателка, ала рози с всички цветове бяха необходими, за да украсят гордото име Росалес.

Кристина се разхождаше в градината и тъкмо се канеше да свърне зад един ъгъл, когато до ушите й достигнаха познати гласове. Тя ускори крачка, по лицето й се разля усмивка. Хайме и Диего... Най-старият й приятел и първата й любов. Несъмнено щяха да се зарадват да я видят.

Тя зави зад ъгъла и зяпна. Нямаше никого. Само ехото на гласове, далечният звук на подигравателен смях, носен от вятъра.