Читать «Лейди Полунощ» онлайн

Кит страшно обичаше нощите, в които ходеха на Пазара на сенките.

Тогава му разрешаваха да излезе от къщи и да помогне на баща си със сергията. Идваше на Пазара на сенките, откакто навърши седем. Оттогава бяха минали осем години, ала той все още изпитваше същото удивление, докато вървеше по „Кендъл Али" през старата част на Пасадина към безличната тухлена стена... и прекрачваше в един възпламеняващ свят на цветове и светлини.

Само на няколко пресечки от там се намираха магазини на „Епъл", в които се продаваха най-различни джаджи и лаптопи, сладкарници и щандове за органична храна, модни вериги за дрехи и шикозни бутици. Тук обаче улицата отстъпваше място на огромен площад, защитен от всички страни с магически бариери, за да попречи на някой разсеян минувач да се натъкне случайно на Пазара на сенките.

Пазарът на сенките се появяваше, когато луната пълнееше или чезнеше, и едновременно съществуваше и не съществуваше. Докато крачеше между пъстроцветните сергии, Кит знаеше, че се разхожда из място, което щеше да изчезне, когато слънцето изгрееше на сутринта.

Ала докато беше там, той се забавляваше. Едно бе да имаш Дарбата, когато никой от хората около теб не я притежава. Баща му я наричаше Дарбата, ала Кит не беше съгласен с това име. Хиацинт, синьокожата гледачка от сергията в покрайнините на Пазара, го наричаше Зрението.

Според Кит това название беше по-подходящо. Та нали единственото, което го отличаваше от обикновените деца, бе фактът, че е в състояние да види неща, които те не можеха. Понякога това бяха съвсем безобидни неща: малки духчета, реещи се над сухата трева покрай напуканите тротоари; бледите лица на вампири в бензиностанцията късно през нощта; мъж, потропващ с пръсти по плота в закусвалнята... пръсти, които, забелязал бе Кит, когато се бе вгледал по-внимателно, всъщност бяха върколашки нокти. Такива неща му се случваха от съвсем малък, случваха се и с баща му. Зрението често се предаваше по наследство.

Най-трудно бе да потисне порива да реагира. Един следобед, на връщане от училище, Кит бе видял глутница върколаци да се бият за надмощие, разкъсвайки се на парчета на една изоставена детска площадка, и се бе разпищял, докато не се бяха появили полицаи. Те обаче не можеха да видят нищо. Оттогава бащата на Кит го държеше най-вече вкъщи, оставяйки го да се обучава сам от разни стари книги. Кит играеше видео игри в мазето и рядко излизаше навън - само през деня или пък когато се появеше Пазарът на сенките.

На Пазара нямаше защо да се тревожи за реакциите си. Той беше колоритен и фантастичен дори и за своите обитатели. Имаше ифрити, които водеха на каишка дресирани джинове; красиви пери танцуваха пред сергии, на които се продаваха искрящи, опасни прахчета. Банши седеше зад сергията, която обещаваше да каже на всеки желаещ кога ще умре, макар че Кит не можеше да си представи кой би поискал да знае точно това. Един клурикон твърдеше, че може да намери всякакви загубени неща, а хубава млада вещица с къса яркозелена коса продаваше вълшебни гривни и медальони, привличащи романтично внимание. Когато Кит погледна към нея, тя му се усмихна.