Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 27

Джулиън също се бе появил в съня й. Ема не помнеше какво точно бе сънувала, ала се бе събудила с образа му съвършено ясен в ума й - високия, строен Джулс с тъмнокафявите си къдрици и поразителните синьо-зелени очи. Тъмните му мигли и бледата кожа, начинът, по който си гризеше ноктите, когато беше под напрежение, увереността, с която боравеше с оръжие, и още по-голямата увереност, с която си служеше с четките и боите. Джулиън, който утре щеше да се завърне у дома. Джулиън щеше да разбере точно какво изпитва... колко дълго бе очаквала улика за убийството на родителите си. Как сега, когато най-сетне я бе открила, светът изведнъж изглеждаше изпълнен с ужасяващо близка възможност. Спомни си Джем, бившия Мълчалив брат, който бе водил тяхната парабатайска церемония, и думите му за това, което Джулиън означаваше за нея: че в родния му китайски имало израз „Zhi yin". „Онзи, който разбира твоята музика."

Ема не можеше да изсвири нито една нота на нито един инструмент, ала Джулиън разбираше нейната музика. Дори музиката на отмъщението.

Тъмни облаци прииждаха откъм океана. Скоро щеше да завали. Мъчейки се да прогони Джулс от мислите си, Ема отново затича, поемайки на бегом по черния път, отвеждащ до Института. Когато наближи сградата, забави крачка и зяпна. Някакъв мъж слизаше по стъпалата. Висок и слаб, с посивяла коса и дълго палто с цвета на гарванови пера. Обикновено се обличаше в черно - Ема предполагаше, че именно оттам идва фамилията му⁶. Джони Рук не беше магьосник, въпреки че имаше име на такъв. Той беше нещо друго.

Забеляза я и мътните му лешникови очи се разшириха. Ема се втурна в спринт, пресичайки му пътя, преди да е успял да свърне зад сградата.

Изпречи се пред него и се закова на място.

- Какво правиш тук?

Странните му очи се стрелкаха насам-натам, търсейки път за бягство.

-Нищо. Просто се отбих.

-Каза ли на Даяна, че съм идвала на Пазара на сенките? Защото, ако си го направил...

Джони Рук се изпъна. Имаше нещо странно в лицето и очите му; някакво почти опустошено изражение, сякаш нещо ужасно го бе сполетяло като млад, нещо, издълбало като с нож белези върху кожата му.

- Ти не си главата на Института, Ема Карстерс. Информацията, която ти дадох, беше точна.

- Каза, че ще си мълчиш!

- Ема!

Нейното име, изречено твърдо и отсечено. Тя се обърна, завладяна от бавен ужас, и видя Даяна да я гледа от върха на стъпалата, а вечерният вятър развяваше къдравата й коса. Облечена бе в дълга елегантна рокля, от която изглеждаше още по-висока и внушителна. Освен това изглеждаше бясна.

- Виждам, че си получила съобщенията ми - каза Ема.

Даяна изобщо не реагира.

- Остави господин Рук на мира. Трябва да говорим. След точно десет минути те искам в кабинета си.

С тези думи Даяна се обърна и влезе в Института. Ема хвърли отровен поглед на Рук.

- Уговорките ни трябваше да останат в тайна. - Тя го смушка в гърдите с показалец. - Може и да не си обещал да си държиш устата затворена, но и двамата знаем, че именно това искат хората от теб. Именно това очакват.

По устните на Рук пробяга усмивчица.