Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 26

- Ема? - повика я Кристина притеснено. - Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш ще повърнеш.

Ключалката на кутията изщрака. В ума си Ема я постави настрани и върнала се в реалния свят, се усмихна на Кристина.

- Сладолед и скапани филми звучи страхотно - заяви тя. - Да вървим.

* * *

Небето над океана бе обагрено в розово и бледочервено от залеза. Ема забави крачка, задъхана, с блъскащо се в гърдите й сърце.

Обикновено тренираше следобед и вечер, а тичаше рано сутрин, но днес се бе събудила късно, след като бе стояла будна почти през цялата нощ с Кристина. Прекарала бе деня, пренареждайки трескаво уликите, с които разполагаше, обаждайки се на Джони Рук, за да измъкне още подробности за убийствата, пишейки нови бележки за стената и дрешника и чакайки нетърпеливо завръщането на Даяна.

За разлика от повечето домашни учители, Даяна не живееше в Института заедно със семейство Блекторн. Тя си имаше свой дом в Санта Моника. Строго погледнато, днес изобщо нямаше защо да идва в Института, ала Ема й бе изпратила поне шест съобщения. Може би седем. Кристина й бе попречила да изпрати осем, предлагайки й да отиде да потича, за да се освободи от нетърпението си.

Ема се преви напред и се подпря на коленете си, мъчейки се да си поеме дъх. Плажът беше почти пуст, с изключение на няколко двойки мундани, които довършваха романтичните си разходки по залез-слънце и отиваха към колите си, паркирани до шосето.

Ема се зачуди колко ли мили бе пробягала по този плаж през годините, в които живееше в Института. Пет мили на ден, всеки ден. И това бе, след като бе прекарала поне три часа в тренировъчната зала. Половината от белезите по тялото й си беше оставила сама, докато се учеше как да пада от най-високите греди на покрива, тренирайки се да се бори с болката, като се упражняваше боса... върху натрошено стъкло.

Най-жестокият белег беше под лакътя й и него също си беше причинила сама. Получила го бе от Кортана в деня, в който родителите й загинаха. Джулиън бе сложил меча в ръцете й и тя го бе прегърнала през кръвта и болката, ридаейки, докато острието се врязваше в плътта й. То бе оставило дълга бяла ивица върху ръката й, заради която Ема понякога се срамуваше да носи рокли без ръкави или потничета. Чудеше се дали и другите нефилими няма да се взират в белега, питайки се откъде го има.

Джулиън обаче никога не се взираше.

Тя се изправи. От морския бряг виждаше Института, грамада от стъкло и камъни, издигаща се на хълма. Виждаше таванското помещение, където се затваряше Артър, можеше да различи дори тъмния прозорец на своята стая. Тази нощ бе спала неспокойно, сънувайки мъртвия мундан, символите върху тялото му, тези по телата на родителите й. Опита да си представи какво ще направи, когато открие онзи, който ги беше убил. Как всичката физическа болка, която би могла да му причини, никога не би могла да компенсира онова, което бе изгубила.