Читать «Игри на изчезване» онлайн - страница 177

Когато навлязохме сред мочурищата, Анджела каза на Джони нещо на кантонски и той отне газта. Колата намали скорост, мина по моста към Северния полуостров и се сля с трафика като хамелеон. А когато навлязохме в историческата стара част на града, тя практически се загуби сред огромните лимузини и други абсурдно грамадни луксозни возила. За нула време преминахме може би покрай дузина бижутерийни магазини.

Ръцете ми трепереха от адреналина, ушите ми пищяха. Понечих да кажа нещо, но Анджела издаде разтревожен звук и сложи ръка на рамото ми, после дръпна яката ми назад, за да огледа пораженията.

— Какво стана, по дяволите?

— Копелето не играеше чисто.

Бавно съблякох якето на Лорънс, като се опитвах да щадя раната на рамото си. После свалих през глава подгизналия от вода суичър и двамата с Анджела огледахме новата ми рана. Не беше страшна, около два и половина сантиметра широка, но плитка и повърхностна. Кървеше доста, но нямаше засегнати важни вени и артерии. Поне доколкото можех да преценя. Макар че вероятно щеше да се наложи да я зашият, можех да изчакам, докато стигнем до болница. Анджела ми помогна да я почистя и откъсна парче плат от старите ми дрехи, за да я превърже.

— Нашият изход не е много далече — каза тя, — но не искам да се разделяме, докато не се убедя, че си добре.

— Ще се оправя — казах аз.

— Загубил си много кръв през последните дванайсет часа.

— Губил съм и повече, и пак съм оживявал — отвърнах аз. — Ще намеря дупка, в която да се завра, докато отмине бурята. Ти как се оправи със слепия рибар?

— Още с влизането си опрях пистолет в главата му.

— Звучи като нещо, което и аз бих направил.

— Виждаш ли? — каза Анджела. — Все още можем да научим нещо, но само един от друг.

След като приключи с бинтоването на рамото ми, тя грабна от седалката до себе си една голяма торба от универсален магазин и ми я подаде. Беше пълна с дрехи. Нямах представа кога бе отделила време за пазаруване, но вътре имаше всичко необходимо: панталон, обувки, чорапи, бельо, както и едно тънко черно поло и сиво ленено сако. Подсуших се от водата, доколкото можах, след което почнах да се преобличам. С полото изглеждах по-висок и слаб от обикновено, но то имаше и това предимство, че скриваше раните по врата ми. Щастливо съвпадение. Най-накрая си сложих лененото сако, после отворих сака и порових в него. Открих чифт очила с тънки метални рамки. Когато се погледнах в огледалото на сенника, приличах на компютърен програмист от Силициевата долина, оцелял след побой в нощен клуб. Не беше от най-убедителните ми дегизировки, но с един чист паспорт може би щях да премина, понакуцвайки, през граничния контрол, без да привличам прекалено много внимание върху себе си. Нямаше да съм първият турист, тръгнал си насинен от тук след щура нощ по заведенията.

— Би ли ми показал сапфирите? — попита Анджела.

— Разбира се — отвърнах аз, извадих малката кадифена торбичка от сака и й я метнах в скута.