Читать «Игри на изчезване» онлайн - страница 179

Хората виждат онова, което им кажете да видят.

Анджела затвори куфара и го сложи в краката си, после прекара пръсти през косата си и ми се усмихна дяволито. Малко по-късно Джони почука на стъклената преграда и тя натисна копчето, за да я смъкне надолу.

— Почти стигнахме — обяви той.

55

Пет минути по-късно бяхме пред фериботния терминал на пристанището, след като бяхме минали по един доста увъртян маршрут през Стария град, за да се убедим, че никой не ни следи. Анджела пусна куфара си на тротоара и поговори малко с Джони на кантонски. Не ги разбирах какво си казват, но накрая тя му подаде дебел хартиен плик. Той кимна и се усмихна както винаги, после пъхна плика във вътрешния си джоб.

Дори по това време на нощта терминалът беше оживен. Макар че всички магазини бяха затворени и със спуснати решетки, тълпи пътуващи се мотаеха насам-натам в салона за заминаващи. В единия ъгъл имаше тумба разчорлени комарджии с омачкани дрехи, в другия — групичка шумни, пияни до козирката корейски бизнесмени, които си крещяха един на друг. Макао е толкова близко до Хонконг, че много туристи не остават да нощуват тук. Последният ферибот потегляше след минути и всички пътници се бяха събрали в чакалнята. Аз се проврях покрай един чистач, който лъскаше пода с парцал. Анджела измъкна от джоба си два билета за ферибота и ми подаде единия.

— Тук се разделяме, хлапе — каза тя. — Не е безопасно да се движим заедно. Полицията разполага с наши описания след престрелката в залива. Може би ще успеем да се измъкнем с новата си дегизировка, но все пак е твърде рисковано да ни виждат заедно. Шансовете ни не са големи.

— Знам — казах аз и преглътнах с мъка.

— Имаш ли резервен паспорт?

— Разбира се — отвърнах аз. — Ти колко имаш?

— Повече, отколкото мога да преброя — отвърна тя. — Ако имаш хонконгски паспорт, ползвай него. Билетът ти е за Цим Ша Цуй. От там можеш да идеш навсякъде. Междувременно аз отивам на континента. Пътувам със същия паспорт, после ще използвам дипломатическите си документи, за да стигна до Ханой. Там познавам пласьор, който може да продаде камъните. След като сделката приключи, ще ти преведа твоя дял.

— Парите не ме интересуват — казах аз. — Кога ще те видя пак?

— Скоро. Обещавам — каза Анджела. — Как мога да те открия? И да ти пратя парите?

— Със сляп имейл — отвърнах аз. — Както винаги.

— Виж, много би ми се искало…

— Разбирам — казах аз. — Да си свършиш работата и да изчезнеш. Това е играта.

— Много би ми се искало да можехме по-често да сме заедно — каза тя. — Толкова време мина…