Читать «Игри на изчезване» онлайн - страница 180

— Не ми се разкисвай сега. Знам условията.

— Ще се видим скоро. Довиждане, хлапе.

— Чакай — казах аз, като я хванах за ръката, преди да бе успяла да се обърне и да си тръгне. — Преди да се качиш на някой от тия кораби и да изчезнеш отново, искам да ми кажеш каквото ми обеща.

Тя ме изгледа смаяна.

— И какво беше то?

— Как успя да се измъкнеш от Куала Лумпур преди шест години?

— С отвличане на вниманието — усмихна се леко тя. — Когато полицаите хвърлиха зашеметяваща граната по бронирания камион, аз се скрих зад една от патрулните им коли. По това време ти вече беше побягнал и те тичаха подире ти. Докато гледаха в другата посока, аз се отървах от пистолета и просто си тръгнах. Бяха твърде заети с теб, за да се занимават с мен.

Не казах нищо.

— Ти си моето прикритие, хлапе — каза Анджела. — Винаги си бил.

Тя ми махна още веднъж за сбогом, после се смеси с тълпата прииждащи туристи. По високоговорителите прозвуча гръмко съобщение на китайски език. Млада жена с куфар на колелца се блъсна в мен. Извърнах се само за миг и когато погледнах отново след Анджела, нея вече я нямаше. Огледах се във всички посоки, но тя сякаш се бе изпарила, сякаш се бе разтворила в морето от лица.

Усмихнах се и преметнах сака през рамо.

Чувствах се като пребит. Краката ме боляха, шията ми беше като заровена в жарава. Не след дълго на светлинното табло обявиха и моя ферибот. Тръгнах по стрелките към кея и се качих на борда. Намерих мястото си и седнах. Обзе ме мощна вълна на изтощение. Не бях ял истинска храна от дни, не бях спал още по-отдавна, но въпреки болката се чувствах великолепно. Затворих очи и се отпуснах назад върху облегалката, ухилен до уши. Докато капитанът четеше последните съобщения по уредбата, аз гледах през прозореца към водите на залива. Вълни се разбиваха в борда под илюминатора и обливаха стъклото с пяна. Някъде в далечината, зад хоризонта, светлините на огромния град трептяха като златен прах.