Читать «Заеко, бягай» онлайн - страница 4

Цитираната по-горе крилата фраза на Хемингуей се оказва не съвсем вярна за писателите от следвоенното поколение в САЩ.

IV.

Сиймор Глас се самоубива, за да не се превърне в мъртва душа, но той, подобно Гоголевия "луд" Попришчин вече е психически дълбоко разстроен. Така, както е разстроен и Булгаковият Майстор, авторът на безсмъртния роман за Пилат и Исус.

Но Селинджър твори през 50-те години на XX век, тогава, когато Холдън Колфийлд, неговият "спасител в ръжта", все още се надява, че може да спаси поне децата да не паднат в пропастта.

След него следват романи като "Полет над кукувиче гнездо" на Кен Киси и "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, където абсурдът и ужасът са вплетени в жестока амалгама.

Именно тази амалгама е отровила душата на Заека от "Заеко, бягай" на Джон Ъпдайк, който също иска да се спаси, да избяга, но вече няма мъжеството на Мартин Идън или безумието на стареца Сантяго, няма дори сантименталните илюзии на семейство Глас. Пред него стои една реалност като пустиня и той иска да е далече от нея. Но се оказва, че тя е навсякъде. Няма смисъл да умира, няма смисъл да се бори, няма смисъл да се надява, нито да отива надалече. Абсурдът, който при Хелър все още е пародия, нещо отделно от действителността, тук вече се е слял е нея, взаимно се е проникнал с битието, и изход няма, защото всеки изход е вече парадоксален и всички вече са жертви. И Заека започва да бяга, но онова, към което се стреми, е същото като това, от което бяга. Този живот не му оставя никаква надежда. Може би затова той и не успява да запази детето си, което се удавя във ваната, жертва на отчаянието от самотата на пияната му жена Дженис. За това дете няма бъдеще и може би в подсъзнателното си разочарование и безпътица Заека осъзнава това. Затова и плаче той толкова горчиво на неговото погребение, което е погребение на умрялата душевност на човечеството. "Nevermore" – както би възкликнал духовният "наставник" на американската класика прокълнатият Едгар По.

Заека опитва всички възможности да се измъкне от омагьосания кръг на "рибките-бананки": връща се към детството, към корена, към треньора си по баскетбол Тотеро, който го разочарова; после следва любовта с бившата проститутка Рут, за която той така и не се оженва, въпреки че тя забременява от него; след това идва религията с образа на веселия свещеник Джек Екълс, с когото Заека играе голф и чиято жена се опитва да го прелъсти; старата госпожа Смит, в чиято градина той работи и която го боготвори, после пак жена му Дженис, пак децата, родителите, тъстът и тъщата Спрингър, сестра му Мим... Но никъде няма спасение. И тогава, какво му остава тогава?!

Трагично и същевременно иронично звучат последните думи на автора: "Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си, дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх, все по-леко, по-бързо, по-спокойно. Ах, бяга. Бяга." Така завършва романът. Бягството е само едно механично движение, голо преместване по-далече от началната точка. Изчезнала е всякаква съзнателност и одушевеност, сякаш предмет се търкаля по нанадолнище, едно "овеществено" бягство.