Читать «Заеко, бягай» онлайн - страница 6

По уличката се задава Хари Енгстръм, по прякор Заека, в работен костюм. Макар че е вече на двадесет и шест години и цели шест фута висок, той се спира да погледа. С неговия ръст той съвсем не прилича на заек, но широкото му бяло лице, светлосивите очи и нервното потрепване под късия му нос, когато слага цигарата в уста, обясняват донякъде прякора, който му е даден още от момче. Той се спира замислен, а децата прииждат, заобикалят го.

Присъствието му кара по-големите да се чувстват особено. Измерват го тайно с погледи. Те играят за собствено удоволствие, а не за да създават зрелище на някакъв си възрастен мъж, който се разхожда из града в двуреден костюм с цвят на какао. Изобщо струва им се странно един възрастен човек да върви така по улицата. Къде му е колата? Цигарата му прави тишината още по-зловеща. Не е ли някой от ония типове, които предлагат цигари или пари, за да отидеш с него там, зад фабриката за лед? Бяха чували подобни неща, но не са много изплашени. Та те са шест, а той – един.

Топката прелетява встрани от обръча, скача над главите на шестимата и тупва в краката на човека. Като отскача леко, той я улавя с бързина, която ги изненадва. Докато го гледат мълчаливо, той ги наблюдава крадешком през синкавия дим на цигарата си. Един тъмен силует, появил се изведнъж като комин на следобедното пролетно небе. Той пристъпва внимателно и върти нервно топката пред гърдите си. Едната му ръка, голяма и бяла, я придържа отгоре, а другата – отдолу. Той я поклаща търпеливо, за да се прицели по-добре. Луните на ноктите му са големи. След това топката като че излетява от десния ревер на сакото му, отдалечава се от рамото му, коленете му се свиват и отпускат надолу, а тя сякаш не отива към таблото. Всъщност тя не е отправена нататък. Топката пада право в обръча и се провира с лек шум през мрежата.

– Е? – извиква гордо той.

– Шанс! – казва едно от момчетата.

– Не, майсторство – усмихва се той и пита. – Искате ли да играя?

Никакъв отговор. Децата само се споглеждат глупаво, страхливо.

Заека сваля сакото си, сгъва го грижливо и го оставя върху чистия капак на една кофа за боклук. Дочените панталонки зад него отново зашумяват. Той се спуска към тях, за да им отнеме топката. Избива я от две слаби бели ръце и я взема в своите. Старото, дълго потискано чувство, пробудило се сега от коженото кълбо, го завладява отново. То изопва тялото му като струна, придава му сякаш криле. Като че ли пресяга назад през годините, за да докосне тази струна. Ръцете му се издигат сами и изстреляната над главата топка лети към коша. Премерването е така точно, че той затваря очи, когато топката пада бързо вътре, и за миг се пита дали не е минала през коша, без да спре в мрежата.

– Е, от коя страна съм? – пита Заека.

Момчетата правят мълчаливо смяна и две от тях минават към него. Тримата ще играят срещу останалите четирима.