Читать «Заеко, бягай» онлайн - страница 3

Но в разказа на Селинджър момиченцето Сибил е един светъл образ и Сиймор я пази да не се удави в океана на рибките-бананки, макар накрая тя да се сбогува е него с известно безразличие.

Спрях се на този разказ не случайно, а просто за да помогна на любезния читател да почувства както спецификата на основните проблеми на американската литературна класика, така и съществените разлики, които всяко поколение регистрира в развитието на тези проблеми и тяхното разрешаване.

II.

Още от своята класическа епоха американската литература във върховите си постижения ни представя цяла галерия "аутсайдери и бегълци", макар че тя започва с един ведър оптимизъм и вяра в човешките възможности и в силата на човешкия дух.

От жизнерадостните герои на Марк Твен и ироничните мошеници на О'Хенри лъха светло чувство на вяра в живота, въпреки неговите жестоки и грозни страни. Същото усещане получаваме и от героите на Фенимор Купър и Уошингтън Ирвинг. Както в детството на един човек, така и в детството на една литература светът изглежда хубав и напълно удобен за живот. Следва юношеството с космополитната поезия на Уитман и ексцентричната предизвикателност на Емили Дикинсън, със суровите герои на Джек Лондон и Мелвил, които утвърждават борбата и издръжливостта. Бегълците все още са с неудържим устрем и с жажда за победа.

III.

Но ето че изведнъж изниква, сякаш незнайно откъде, един от първите трагични образи в американската литература – Мартин Идън, който се самоубива. Процъфтяващата нация, богатата и слънчева държава, където всеки човек може да постигне мечтите си, неочаквано ражда трагизъм, който изглежда алогичен и абсурден. Защо? Защо американският свят се превръща в един задушаващ кошмар, както по-късно ще го представят в творбите си и Фокнър, и Стайнбек, и Колдуел?

Мартин Идън загива, а "великият" Гетсби е убит – разлика на пръв поглед малка, но съществена. Инакомислещите, бунтарите, непобиращите се в рамките, ако не се самоубият, биват убити – отначало физически като героя на Фицджералд, а после – духовно, като писателя Хари в "Снеговете на Килиманджаро" на Хемингуей. За да стигне в шедьовъра си "Старецът и морето" до сентенцията "Човек може да бъде унищожен, но не и победен!", Хемингуей изминава дълъг и труден път, но той, както Торо и Фицджералд, е един от първите бегълци, един от първите "скитници" в американската литература.

Неговото поколение с право беше наречено от Гъртруд Стайн "изгубено". Къде ли не обикаля Хемингуей, борейки се с духовната смърт, която го дебне в Америка и когато накрая се връща в нея, той – подобно на Мартин Идън – се самоубива. Същият световноизвестен писател напуска Куба, когато диктаторът Батиста пада от власт, независимо от уважението и вниманието, оказани му от новите ръководители на страната.

Проблемът за бягството в американската литература тръгва още от плаващия по Мисисипи сал на Хък Фин.