Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 99

От лявата ми страна седеше един екзалтиран мъж с прошарена брада, облечен с грижливо измачкано ленено сако, вероятно критик, а от дясно седеше жена секретарски тип, с прибрана на кок коса, с кокалести части на тялото, които изпъкваха при всяко нейно движение. Точно срещу мен седеше един едър мъж, от испански произход, облечен с костюм, който не спираше да говори. Говореше на английски, но непрекъснато повтаряше нортеамерикано това, нортеамерикано онова и то с много пренебрежителен тон. След няколко секунди разбрах, че мъжът срещу мене е Рудолфо Алварес, известният мексикански художник, който наскоро се беше преместил в Манхатън и се беше заел да пресъздаде от записки, унищожените фрески на Диего Ривера, първоначално предназначени за фоайето на сградата на Рокфелер център през 1933 година.

Човек на кръстопът, който с надежда и големи очаквания избира пътя към по-добро бъдеще.

Чернокосата и много красива жена с черна рокля, седяща от лявата му страна, беше знойната и страстна Донатела, съпругата му.

Бях чел за тях във Венити Феър.

Как, по дяволите, се бях озовал с тези хора?

— Има нещо иронично в това — казваше мъжът с прошарената брада на някого, — „да избираш по-добро бъдеще.“

— Какво е толкова иронично? — чух се да казвам и да въздъхвам с нетърпение — Ако ти не избереш бъдещето си, кой, за бога, ще го стори вместо теб?

— Ами — каза Донатела Алварес, като се усмихваше от другата страна на масата — това е североамериканският начин на мислене, нали господин Коул?

— Моля? — казах аз, малко изненадан.

— Времето — каза тя спокойно. — За вас то е една права линия. Гледате назад в миналото и можете да го зачеркнете, ако пожелаете. Гледате напред в бъдещето… и, ако искате, можете да си изберете по-добро бъдеще. Можете да си изберете да станете съвършени…

Тя все още се усмихваше и всичко, което можах да кажа беше:

— И?

— За нас в Мексико — каза тя много бавно сякаш обясняваше нещо на малко дете, — минало, настояще, бъдеще… съществуват заедно.

Продължавах да се взирам в нея, но в следващия момент тя като че ли беше по средата на изречението, разговаряйки с някой друг.

Оттук нататък нещата ставаха все и все по-фрагментирани, несвързани — разпокъсани. По-голямата част не си я спомням изобщо с изключение на няколко силни импресионистични усещания — странния цвят и консистенция на мидите, сготвени с бяло вино, например… кръгчетата гъст цигарен дим, плътните, лъскави цветни цапаници. Спомнях си сякаш гледах стотици туби и четки, подредени върху някакъв дървен под и дузини платна, някои навити на рола, други сложени в рамки и струпани едно върху друго.

Не след дълго фигурите от картините се смесиха с истински хора в ужасяващ калейдоскоп и аз усетих как се пресягам, за да се облегна на нещо, но вместо това през претъпканото таванско пространство бързо се фокусирах върху дълбоките, земни езера, представляващи очите на Донатела Алварес…