Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 98

— Мамка ти, човече…

— Мамка ти на тебе…

Хладният вечерен въздух докосна космите на тила ми, след като с олюляване се бях изскубнал от бармана и бях вън на улицата. Жената със зелената пола беше също там, От вътрешната страна на вратата, като отблъскваше някой, застанал зад нея. Каза нещо, което не успях да чуя, после бързо се завъртя около бармана, изскубна се от ръцете му, една секунда по-късно обаче — необяснимо — преплиташе пръсти с моите няколко пресечки по-надолу на улицата.

После бяхме заедно в някаква кабинка, една от многото в тоалетните на нощен клуб или бар, аз се отдръпвах от нея, излизах от нея, краката й бяха разтворени и подпрени на стената, на фон от хром, бял порцелан и черни плочки… зелената й пола беше разкъсана и висеше от тоалетната чиния, блузата й беше разтворена, капки пот блестяха между гърдите й. Докато аз, облегнат на вратата, бързо закопчавах панталоните си, тя си стоеше там неподвижно със затворени очи, а главата й ритмично се поклащаше наляво-надясно. Чуваше се някаква пулсираща музика, както и периодичното бучене на електрически сешоари за ръце, шумни гласове и налудничав смях. От съседната кабинка се чу нещо, което звучеше като щракване на запалка, последвано от остро, бързо всмукване на дим…

В този момент затворих очи, но когато ги отворих секунда по-късно, си пробивах път през претъпкан дансинг — изблъсквах хора, ръгах ги с лакти и им се зъбех. След още няколко мига бях отново на улицата, справяйки се с още тълпи и тежкия поток на трафика. Малко след това, мисля, че си спомням, се качих в познатия комфорт на едно такси, потънах в евтината изкуствена тапицерия на задната седалка и се загледах втренчено в крещящите ивици неонови светлини, които разтягаха града, теглеха го ту в една ту в друга посока, като множеството нишки на дъвка с няколко цвята. Спомням си също, че много ясно усещах дясната си ръка, която ме болеше, всъщност туптеше от удара, който бях нанесъл на онзи тип в заведението Конго — нещо, което, между другото, не можех да повярвам, че съм сторил. Във всеки случай следващото, което осъзнах, беше, че се намирам във фоайето на ресторант в Горен Уест Сайд — който, някъде бях чел, се наричаше Актиум — промъквах се незабелязано, вмъквах се в друг разговор с друга група от напълно непознати хора, този път половин дузина членове на тълпа от фенове на някаква местна картинна галерия. Правейки се на колекционер, аз се представих под името Томас Коул. Както преди, сякаш непрекъснато бивах по средата на изречението — …през 1804 вече Благородният Дивак се е превърнал в Демоничния Индианец, ще го видите в Убийството на Джейн Маккри на Вандерлин, тъмната, раздвижена мускулатура, томаховката в ръката на великана, готова да се стовари върху главата на жената… “ Аз бях може би също толкова изненадан от това, което казвах, колкото и всички останали, но не можех да натисна копчето за пауза, нищо друго не можех да направя, освен да издържа и да наблюдавам. След това отново последва „щрак, щрак, щрак“ и изведнъж се оказахме всички седнали на вечеря на една и съща маса.