Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 97

Алан Глинн

Седнах на бара и си поръчах джин Бомбай с тоник.

В заведението нямаше много посетители, макар че вероятно доста скоро щеше да започне да се пълни. Имаше някакви хора вляво от мен, две жени седяха на високи столове на бара, но обърнати с гръб към него, а трима прави мъже ги бяха заобиколили. Двама от мъжете говореха, а другите отпиваха от питиетата си, пушеха и слушаха внимателно. Тема на разговора беше NBA, Майкъл Джордан и огромните печалби, които беше направил от баскетбола. Не знам точно в кой момент това нещо се появи отново, това превключване, тази смяна на пистата, като при устройство, превъртащо и прищракващо на повреден компактдиск, но когато се появи, загубих всякакъв контрол и можех само да бъда свидетел, да наблюдавам всеки сегмент, всеки проблясък, сякаш всеки сегмент и всеки проблясък, както и по-голямото, неразкрито цяло, се случваха с някой друг, не с мен. Първият скок беше много рязък и дойде, докато се пресягах да взема питието си. Едва бях докоснал студената, влажна повърхност на чашата, когато изведнъж, без всякакво предупреждение или движение, се озовах от другата страна на групата, застанал много близо до една от жените — брюнетка на около трийсет години с къса зелена пола, не прекалено слаба, с изключителни сини очи — лявата ми ръка кръжеше във въздуха над дясното й бедро…

…а аз бях по средата на едно изречение…

— …да, но не забравяйте, за бога, че ESPN беше създадена през 1979 година и то с 10 милиона стартов капитал от Нефтените компании на Гети…

— Какво общо има това…

— Всичко е свързано с това. То промени всичко. Защото с едно проницателно бизнес решение студентите баскетболисти за една нощ се превърнаха изведнъж в известни личности…

За част от секундата усетих, че единият от мъжете — топчест тип с копринен костюм — ме гледа кръвнишки. Беше напрегнат и потен, а лявата ми ръка неустоимо привличаше погледа му — но после… щрак, щрак, щрак… барманът беше застанал пред мен като размахваше ръце и закриваше гледката пред очите ми. Той приличаше на ирландец и имаше изморени очи, които казваха: „мооооля, стига толкова“. Междувременно, зад него — само частично в полезрението ми — топчестият тип с копринения костюм беше закрил лицето си с ръка и се опитваше да спре кръвта, бликаща от носа му…