Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 100

После, и то като в проблясък, вървях по някакъв пуст коридор в хотел… бях в някаква стая, съвсем определено бях в стая, но без никакъв спомен чия беше стаята, какво се беше случило в нея или как преди всичко се бях озовал там. Последва още един проблясък и вече не бях в коридора на хотела, а вървях по Бруклин Бридж, бързо и навреме за нещо — навреме, осъзнах много скоро, за провисналите кабели, пробляскващи в геометрични фигури на фона на бледата синева на небето рано сутринта.

Спрях и се обърнах.

Погледнах назад към познатия като пощенска картичка изглед от центъра на Манхатън, осъзнавайки, че не бих могъл да дам точен отчет за последните осем часа от живота си, съзнавайки обаче също, че отново съм в пълно съзнание, буден, измръзнал и с болки по цялото тяло. Бързо реших, че каквато и причина да съм имал да се отправя към Бруклин, тя се е стопила до сега, станала е невалидна, атрофирала е, потънала е някъде и се е превърнала във втвърдена конфигурация на енергия, която никога няма да се съживи отново. Затова тръгнах обратно към центъра на града и вървях — накуцвайки, както се оказа — по целия път до вкъщи, до моя апартамент на Десета улица.

14

КАЗВАМ НАКУЦВАЙКИ, защото явно по някое време през нощта бях навехнал левия си глезен. А докато се събличах, за да взема душ, видях, че по тялото ми има големи синини. Това обясняваше болките или поне отчасти ги обясняваше, но в добавка към тези оловно сини петна по гърдите и ребрата имаше още нещо… нещо, което много странно изглеждаше като изгаряне с цигара на дясната ми ръка под лакътя. Прокарах пръст по зачервеното място, натиснах го, трепнах, после бавно описах едно кръгче около него и, докато правех това, изпитах силно чувство за дискомфорт от появата на някакъв страх, който започваше да се стяга около слънчевия ми сплит.

Не му се поддадох обаче, защото не исках да мисля за това — не исках да мисля какво се беше или не се беше случило в някаква хотелска стая, не исках да мисля за нищо такова. Имах среща с Карл Ван Лун и Ханк Атууд след няколко часа и това, от което най-много имах нужда — повече отколкото от някакъв изтощителен пристъп на паника — беше да се организирам.

И да се концентрирам.

Затова взех още две хапчета, избръснах се, облякох се и започнах да преглеждам бележките, които бях нахвърлял предишния ден.

Уговорката с Ван Лун беше да отида в офиса му на Четирийсет и осма улица около 10 часа. Ще поговорим за ситуацията, ще сравним записките си и може би ще изработим някакъв условен план за разиграване. След това ще се срещнем за обяд с Ханк Атууд.

В таксито на път за Четирийсет и осма улица се опитах да се концентрирам върху сложността на корпоративното финансиране, но отново започнах да изпитвам ужас от това, което се беше случило, и степента на безразсъдство, на което явно бях способен.

Осем часа загуба на памет?

Не трябваше ли това да е някакъв вид предупреждение?

После обаче си спомних, че ми беше прилошало веднъж в някаква тоалетна, преди много години, всъщност повръщах кръв в мивката, но веднага след това се бях върнал в хола към малката купчинка вещество в центъра на масата… към цигарите, водката и безгрижния, протяжен и безпаметен разговор…