Читать «Екстремен ум» онлайн

Първа част

1

СТАВА КЪСНО.

Усещането ми за време вече е много притъпено, но знам със сигурност, че минава единайсет, а може би дори наближава полунощ. Не ми се поглежда часовника, това само ще ми напомни колко малко време ми остава.

Истината е, че е късно.

И тихо. Освен жуженето на машината за лед в коридора и шума от случайно преминаващите коли по магистралата, не се чува нищо друго — нито трафик, нито сирени, нито музика или говор на местни хора, нито странни звуци на животни, зовящи се в нощта, ако това е целта на звуците. Нищо. Пълна тишина. Зловещо е и не ми харесва. Може би не трябваше да бия целия този път до тук. Може би трябваше просто да си остана в града и да позволя на проблясващите като в забавен каданс светлини да съкратят вече свръхестествената продължителност на моето внимание, а неумолимото шумно оживление да ме сломи и да изразходва цялата енергия, която пулсира в тялото ми. Но ако не бях дошъл тук във Върмонт, в този мотел, Нортвю Мотър Лодж, къде щях да отида? Не бих натрапил своя атомен облак от злочестини на никой от приятелите си, така че май нямах друг избор, освен да постъпя по този начин — да се кача в колата, да се махна от града, да шофирам стотици мили до тази тиха и пуста част на страната…

И то в тази тиха, празна мотелска стая, с три различни, но еднакво игриви шарки на килима, тапетите, одеялата, които се надпреварват, крещят за моето внимание — да не говорим за произведенията на изкуството от мола, които са навсякъде, снежният планински пейзаж над леглото или репродукцията на „Слънчогледите“ до вратата.

Седя на един плетен стол в мотелската стая във Върмонт, всичко ми е непознато. Сложил съм лаптопа на коленете си и бутилка „Джак Даниелс“ на пода до мен. Седя срещу телевизора, който е монтиран на стената в ъгъла и работи, настроен на CNN, но с изключен звук.

Предават дискусия на коментатори, съветници по националната сигурност, кореспонденти от Вашингтон, експерти по външната политика и макар че не ги чувам, знам за какво говорят… говорят за ситуацията, кризата, Мексико.

Накрая се предавам — поглеждам часовника си.

Не мога да повярвам, че са минали почти дванайсет часа. След известно време, разбира се, ще станат петнайсет, после двайсет, после цяло денонощие. Случилото се в Манхатън тази сутрин избледнява, плъзва се обратно по безбройните главни улици на малките градчета, по милите на магистралата, профучава обратно през времето с усещането за неестествено висока скорост. Започва да се заличава под огромното напрежение, пропуква се, разпада се на части, които се пръсват в различни късчета на паметта ми, и разбира се остават там в някакво летаргично, неизбежно сегашно време — втвърдено, непроницаемо, по-реално и живо от всичко, което ме заобикаля и е пред очите ми в тази мотелска стая.