Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 93

— Винаги съм действал точно по този начин.

После позволи на усмивката да излезе на повърхността.

— Това ще е най-голямото сливане в американската корпоративна история.

Потискайки едно леко гадене, аз също се усмихнах.

Той протегна ръце нагоре:

— Е… господин Спинола, какво ще кажеш?

Помъчих се да измисля нещо, но все още бях в шок.

— Слушай, може би ти трябва малко време да го обмислиш, което е разбираемо.

Ван Лун се наведе, взе чашата ми от масата с другата си ръка и се отправи към бара с напитките, за да ги напълни отново. Почувствах притегателната сила на ентусиазма му, неизбежното притегляне на някаква непотърсена съдба и вече знаех, че нямам друг избор, освен да приема.

13

ТРЪГНАХ СИ СЛЕД ОКОЛО ЧАС. За мое разочарование нямаше и следа от Джини в предверието, докато Ван Лун ме водеше към изхода на апартамента, но до този момент аз бях в такава еуфория, че ако трябваше да разговарям с нея — или, с който и да е друг — може би нямаше да звуча много смислено.

Вечерта беше хладна и докато вървях надолу по Парк Авеню пренастроих мозъка си към предходните няколко седмици. Това беше изключителен период от живота ми. Нищо не ми пречеше, нямаше никакви препятствия пред мен и от ранните си двайсет и няколко години до сега не бях гледал напред в бъдещето с толкова много енергия и може би още по-важно — без изтощителния ужас от тиктакането на часовника. С MDT-48 бъдещето вече не беше обвинение или заплаха, не беше някакъв ценен източник, който се изчерпва. Можех да побера толкова много неща между настоящия момент и, да речем, края на другата седмица, че на практика сякаш краят на другата седмица можеше никога да не настъпи, поне такова чувство имах.

На Петдесет и седма улица, докато чаках да се смени сигнала на светофара, вътре в мен се разля силно чувство на благодарност за всичко това — макар че благодарност към кого по-специално, не можех да кажа. Тя беше придружена от остро усещане за бодрост, чисто физическо усещане, като някаква форма на сексуална възбуда. После обаче, няколко секунди по-късно, когато бях по средата, пресичайки Петдесет и седма улица, се случи нещо странно — изведнъж тези чувства придойдоха, предизвиквайки силна напрегнатост и вълна от виене на свят. Пресегнах се, за да намеря нещо, на което да се облегна, но там нямаше нищо, препънах се, и се понесох напред, стигайки накрая до една стена от другата страна на улицата.

Няколко души ме бяха наобиколили.

Затворих очи и се опитах да си поема дъх, но когато ги отворих отново след няколко секунди — или поне изглеждаше, че е било само няколко секунди — се разтресох от страх. Като погледнах наоколо сградите и трафика, разбрах, че вече не съм на Петдесет и седма улица. Бях с една пресечка по-надолу. Бях на ъгъла на Петдесет и шеста.

Това беше същото нещо, което се случи предната вечер в апартамента ми. Бях се движил, без да го осъзнавам, без да регистрирам някъде, че се движа. Сякаш бях получил малък пристъп, краткотрайно загубване на съзнание и някак автоматично се бях включил за придвижване напред или съм прищракал като дефектен компактдиск.