Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 89

— Добре, миличка — каза Ван Лун, — достатъчно. Офейквай, ние тука имаме работа за вършене.

— Да офейквам? — каза Джини, повдигайки въпросително вежди към мен. — Това се казва дума.

— Хъ — казах аз, имитирайки с пантомима дълбока замисленост. — Бих казал, че думата „офейквам“ най-вероятно е… с неизвестен произход.

Тя се замисли за момент върху това, след което, плъзгайки се покрай мен на път към вратата, високо прошепна: „Малко като теб самия, господин Спинола… скъпи.“

— Джини.

Тя отново ме погледна, без да обръща внимание на баща си, и изчезна.

ПОКЛАЩАЙКИ ЯДОСАНО ГЛАВА, Ван Лун погледна към вратата на библиотеката, за да се увери, че дъщеря му я е затворила както трябва. Взе папката от масата и каза, че ще бъде прям с мене. Чул за моите циркови номера в Лафайет и не бил особено впечатлен, но сега, след като имал шанса да се запознае с мен лично и да разговаря, бил готов да признае, че е малко по-любопитен.

Подаде ми папката.

— Искам мнението ти за тези неща, Еди. Вземи папката със себе си, прегледай файловете вкъщи, не бързай. Кажи ми дали някои от компаниите, които виждаш там, изглеждат интересни.

Разлистих папката докато той говореше и видях дълги раздели изписан текст, както и безкрайно много страници, изпълнени с таблици, схеми и графики.

— Няма нужда да ти казвам, че този материал е строго конфиденциален.

Аз кимнах „естествено“.

Той кимна в отговор, после каза:

— Може ли да ти предложа нещо за пиене? Икономът не е тук, опасявам се, а Габи е… в лошо настроение — така че вечерята няма да се състои. Той замълча, сякаш се опитваше да измисли начин за излизане от дилемата, но бързо се предаде. „Майната му — каза той. — Обядвах обилно.“ После ме погледна, явно очакваше отговор на първия си въпрос.

— Скоч ще е добре.

— Разбира се.

Ван Лун отиде до шкафа с напитките в ъгъла на стаята и докато сипваше в чашите отлежало малцово шотландско уиски, ми заговори отново през рамо.

— Не знам кой си, Еди, и каква ти е играта, но съм сигурен в едно, че не работиш в този бизнес. Аз знам всички стъпки, а до този момент ти не изглежда да знаеш и една, работата обаче е, че това ми харесва. Виждаш, че всеки ден от седмицата работя с хора, завършили бизнес университети и не знам какво е това — те всички имат този вид, вида на завършили бизнес университети. Наперени уж, а в същото време ужасно страхливи, прилошава ми от това. — Той направи пауза. — Това, което искам да кажа, е следното, не ме интересува какво си учил, или че може би най-тясната ти връзка с инвестиционна банка е бизнес разделът на Ню Йорк Таймс. Това, което има значение — той се обърна с чаша във всяка ръка и използва едната, за да посочи към корема си — е, че вътре в теб има огън и ако освен това си и умен, нищо не може да застане на пътя ти.

Той се приближи и ми подаде една от чашите със скоч. Оставих папката на дивана и поех чашата. Той вдигна своята. После отнякъде в стаята иззвъня телефон.

— Мамка му.

Ван Лун остави чашата си на холната маса и се отправи към мястото от където току-що беше дошъл. Телефонът беше върху едно антично писалище до бара с напитките. Вдигна телефона и каза: „Да?“ Настъпи тишина, после той каза: „Да. Добре. Да. Да. Свържи ме.“