Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 88

— Не беше зле господин Спинола, съвсем не беше зле — каза тя като се мъчеше да потисне усмивката си. После, борейки се с усилие да върне речника обратно на мястото му на рафта зад нея, каза: — Ти не си някой от татковите бизнесмени, нали?

Помислих малко, преди да отговоря.

— Не знам. Може и да съм. Ще видим.

Тя се обърна отново с лице към мен и в краткото мълчание, което последва, усетих, че ме оглежда отгоре до долу. Изведнъж се почувствах неудобно и съжалих, че не си бях купил още един костюм. Носех този всеки ден от доста време и бях започнал да се притеснявам малко от това.

— Да, но не си от постоянните му хора? — Тя направи пауза — И не…

— Какво?

— Не изглеждаш да ти е комфортно… облечен по този начин.

Погледнах надолу към костюма си и се опитах да измисля нещо за него. Но не можах.

— Е, какво правиш за татко? Какш услуга предлагаш?

— Кой каза, че предлагам услуга?

— Карл Ван Лун няма приятели, господин Спинола, той има хора, които вършат разни неща за него. Какво вършиш ти?

Нищо от това — много странно — не прозвуча нахално или грозно. За момиче на деветнайсет години тя беше удивително хладнокръвна, с такова поразително самообладание, че аз се почувствах задължен просто да й кажа истината.

— Аз съм брокер на фондовата борса и имах голям успех напоследък. Затова съм тук — предполагам, — да дам на баща ти някои съвети.

Тя повдигна вежди, разпери ръце и направи малък реверанс, сякаш казваше voila.

Аз се усмихнах.

Тя отново се облегна на етажерката с книги зад нея и каза:

— Аз не обичам фондовата борса.

— И защо?

— Защото е такова абсолютно безинтересно нещо, а е обсебило живота на толкова много хора.

Повдигнах вежди.

— Имам предвид, хората вече нямат наркодилъри, или психоаналитици — те имат брокери. Като си надрусан или те анализират, поне става въпрос за тебе — ти си обектът, ти си този, който се обърква или освобождава или каквото е там, с пазарите обаче все едно, че се оставяш на тази необхватна, безлична система. Тя самата генерира алчност и се захранва с… алчност.

— Аз…

— …и тук не става въпрос само за твоята лична алчност, всички са обхванати от една и съща алчност. Бил ли си някога в Лае Вегас, господин Спинола? Виждал ли си някога тези огромни зали с безброй редици от монетни автомати? Цели акри. Мисля, че фондовият пазар днес е точно такова нещо — всички тези тъжни, отчаяни хора, закотвени пред машините с мечтата за големия удар, който ще направят.

— На теб със сигурност ти е лесно да го кажеш.

— Може и да е така, но това не го прави по-малко вярно.

Докато се опитвах да формулирам някакъв отговор, вратата зад мен се отвори и Ван Лун се върна в стаята.

— Е, Еди, тя забавлява ли те?

Той отиде бързо до една ниска масичка пред един от диваните и хвърли върху нея дебел свитък книжа.

— Да — казах аз и веднага се обърнах назад, за да я погледна. Опитвах се да измисля какво да кажа. — И с какво се занимаваш, искам да кажа, тези дни?

— Тези дни — тя се засмя. — Много дипломатично. Е, тези дни предполагам аз съм… възстановяваща се известна личност?