Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 86

Ван Лун ме погледна, търсейки потвърждение, че съм съгласен с него.

Аз се усмихнах половинчато, не знаейки как да реагирам.

Ето го, отново се появи това нещо, тази нетърпеливост, това силно желание, които някак импулсивно предизвиквах у другите — както у Пол Бакстър, Арти Мелцер и Кевин Дойл.

— Хайде, Еди, допий си чашата. Аз живея на пет пресечки оттук. Отиваме в моя апартамент за вечеря.

ДОКАТО ТРИМАТА ИЗЛИЗАХМЕ от залата, смътно си дадох сметка, че никой не беше платил сметката, подписал нещо или даже кимнал на някого. После обаче се сетих. Карл Ван Лун притежаваше Зала Орфеус, всъщност беше собственик на цялата сграда — една анонимна тръба, направена от метал и стъкло на Петдесет и четвърта улица между Парк и Лексингтън. Спомних си, че бях чел за нея, покрай откриването й преди няколко години.

Вече на улицата Ван Лун бецеремонно отпрати Кевин, като му каза, че ще се видят сутринта на другия ден. Кевин се поколеба, но после каза:

— Разбира се, Карл. До утре.

Погледите ни се срещнаха за миг, но и двамата ги отдръпнахме засрамено. После Кевин си тръгна, а Ван Лун и аз поехме по Петдесет и четвърта улица към Парк Авеню. Не го чакаше лимузина и тогава си спомних, бях чел още нещо, някаква статия в списание, че за Ван Лун ходенето пеша е много важно, особено в неговия „квартал“, сякаш това по някакъв начин го правеше човек от народа.

Стигнахме до сградата на Парк Авеню. Краткото пътуване от фоайето до апартамента беше всъщност точно това, пътуване с всички налични елементи — униформен портиер, тюркоазен мрамор с кръгообразни нишки, махагонови панели, месингови решетки на радиаторите. Бях изненадан от малкия размер на асансьора, но интериорът му беше целият в плюш, предразполагащ към интимност и аз си представих, че тази комбинация би могла да ти даде чувство за истинско преживяване само от това, че си в него, а допълнителното усещане за движение — ако си със съответния човек — някакво еротично зареждане. Струваше ми се, че богатите хора не измислят неща като този асансьор и после пожелават да ги имат — неща като това, малки, случайно открити находки от лукс, просто ти се случват, ако по случайност имаш пари.

Апартаментът беше на четвъртия етаж, но първото нещо, което грабва вниманието ти, като стъпиш в главното предверие, беше мраморното стълбище, извиващо се величествено нагоре към това, което трябваше да е петият етаж. Таваните бяха много високи и украсени с пищни гипсови орнаменти, а покрай ръбовете имаше фризове, които постепенно отвеждаха погледа ти надолу към огромните картини в позлатени рамки по стените.

Ако кабинката на асансьора беше изповедалнята, самият апартамент беше цялата катедрала.

Ван Лун ме поведе през вестибюла в това, което той нарече „библиотеката“, която беше точно това — тъмна стая с книги по всички стени, персийски килими, една огромна мраморна камина и няколко дивана с червена кожа. Имаше още и много други скъпо изглеждащи отделни мебели, френска изработка, навсякъде из стаята — орехови маси, на които човек никога не би сложил нищо и деликатни малки столове, на които никога не би седнал.