Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 81

Докато стоях така с ръка все още върху слушалката, почувствах, че отмалявам, зави ми се свят и за миг всичко ми причерня. После без да осъзнавам, че съм се придвижил — и то в другия край на стаята — изведнъж се улових, че се пресягам към дивана, за да се облегна на нещо.

Чак тогава си дадох сметка, че не бях ял нищо през целия ден.

12

ПРИСТИГНАХ В ЗАЛА ОРФЕУС преди Кевин и седнах на бара. Поръчах си газирана вода.

Не знаех какво да очаквам от тази среща, но със сигурност щеше да е интересно. Карл Ван Лун беше едно от имената, които бях виждал по вестници и списания през 1980-те години, име синоним на десетилетието и възхвалената му страст към Алчността. Той може да се е успокоил и да се е оттеглил вече, но по онова време президентът на „Ван Лун & Съдружници“ беше свързан с няколко нашумели сделки с имоти, включително и строежа на гигантската и предизвикваща противоречия административна сграда в Манхатън. Той участваше още в някои от най-високопрофилните поглъщания на сметки със заемни средства в този период и безброй сливания и придобивки.

В миналото също така Ван Лун и втората му жена Габи Де Паганис, интериорен дизайнер, бяха членове на благотворителния кръг във висшето общество и снимките им се поместваха по всички светски страници на списание Ню Йорк, Куест и Градът и Провинцията. Според мене той беше член на тази галерия от анимационни герои — заедно с хора като Ал Шарптън, Леона Хелмсли и Джон Готи, създатели на социалния живот на времето, социален живот, който всички ние консумирахме ежедневно жадно и дискутирахме при най-малък повод.

Спомням си, например, как веднъж, когато бяхме в Уест Вилидж с Мелиса, през 1985 или 1986-та година — в кафене Вивалди — как остро реагира тя на предложението за Сграда на Ван Лун. Ван Лун отдавна искаше да си възвърне славата на собственик на най-високата в света сграда в Ню Йорк и предлагаше стъклена надстройка откъм страната на стария хотел Сейнт Николас на Четирийсет и осма улица. По проект сградата трябваше да е над четиристотин и петдесет метра, но в резултат на безкрайни възражения беше построена на височина под триста. „Каква е тази глупост с небостъргачите?“, каза тя с чашата еспресо в ръка „Искам да кажа, не сме ли го преодолели вече?“ Добре, небостъргачите бяха някога върховният символ на корпоративния капитализъм, всъщност на самата Америка — това, което Айн Ранд беше нарекла „Божия пръст“, имайки предвид сградата на Уулуърд, видяна от Нюйоркското пристанище — но определено вече не се нуждаем от това, вече нямаме нужда от хора като Карл Ван Лун, които идват и се опитват да оставят отпечатъка на юношеските си фантазии в небесното пространство на града. В по-голямата си част, във всеки случай — продължаваше тя — въпросът за височината на сградите няма връзка, тъй като небостъргачите са само билбордове за търговски реклами на фирми за производство на шевни машини, търговци на дребно, производители на коли и вестници. Какво щеше да рекламира тази сграда? Щеше да представлява билборд за шибани фалшиви облигации? Господи.“