Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 53

— Хм — замисли се тя върху това. После сякаш започна да преценява нещо друго. — Ти знаеш всичките тези неща?

Бях ходил в Метрополитън с Шантал преди една седмица и бях попил доста информация от каталозите и от монтираните по стените копия, а и наскоро бях чел Американски виждания от Робърт Хюз, както и доста от Торо и Емерсън, така че се чувствах достатъчно уверен, за да кажа: „Да, естествено. Не съм експерт в нито една област, но, да“. Приведох се леко напред и настрани и започнах да изучавам лицето й, очите й. Тя срещна погледа ми. Предложих:

— Искаш ли да ти помогна с това… проучване?

— Би ли го направил? — попита тя тихо. — Можеш ли… искам да кажа, ако не си зает?

— Аз съм коронованият принц на Страната на фантазиите, така че не ходя на работа.

Тя се усмихна за първи път.

Отидохме в нейния апартамент и за около два часа написахме черновата на темата. След около четири часа аз със залитане излязох от сградата.

Един друг път бях в офисите на Кер & Декстър, за да оставя някакъв материал, когато се сблъсках с Клеър Дормър. Въпреки че бях виждал Клеър само един-два пъти преди, я поздравих много сърдечно. Тя току-що беше разговаряла с Марк Сатън по някои проблеми с договорите, така че реших да й кажа идеята си за нейната книга — да я сведе до момчетата, като започне с Оставете това на Бийвър, да я доразвие до Симпсънс и да я озаглави Как се отглеждат синове — от Бийвър до Барт. Тя силно се разсмя от това и с опакото на ръката си ме шляпна по ревера.

После се замисли, сякаш я осени нещо, което до този момент не беше осъзнала.

Двайсет минути по-късно бяхме заедно на една тиха площадка на дванайсетия етаж и си поделяхме цигара.

В тези ситуации не преставах да си напомням, че играя роля, че цялото това нещо е представление, но също толкова често ми минаваше през ума, че изобщо не играя роля и това може би не е театрален акт. Когато бивах в агонията на предизвикан от MDT епизод, изглеждаше сякаш новото ми аз едва ли ще успее да разшифрира старото ми аз, че просто ще се вглежда в него през мъгла, като през прозорец от дебело, пушено стъкло. Изглеждаше сякаш се опитваш да говориш език, който някога си знаел, но вече си забравил, и колкото и да ми се искаше, не можех просто да се върна в предишното състояние, да превключа, във всеки случай не и без огромна концентрация на волята. Често пъти, всъщност, беше по-удобно дори да не го мисля — защо да го мисля? — но едно от нещата в резултат на това беше, че се чувствах малко по-неловко от него с хората, които познавах добре, или по-точно с хората, които ме познаваха добре. Да срещнеш абсолютно непознат човек и да му направиш силно впечатление, представяйки се с нова идентичност, дори с ново име, беше вълнуващо и просто, но когато се виждах с някой като Дийн, например, винаги забелязвах тези погледи — озадачени, изпитателни погледи. Забелязвах също, че Дийн се мъчи да преодолее това състояние, че му се иска да ме предизвика, да ме нарече позьор, клоун, арогантно копеле, докато в същото време имаше желание да останем още заедно и да удължим това уникално преживяване.