Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 52

ИМАШЕ ОЩЕ НЯКОЛКО запознанства. Една сутрин отидох до жилището на приятеля ми Дийн на Съливън Стрийт, за да взема някаква книга, и докато излизах от сградата се заговорих с една млада жена, която живееше на втория етаж. Според сбития профил на съседите си, който Дийн веднъж беше направил набързо, знаех, че е неомъжена бяла жена, компютърен програмист, на двайсет и шест години, непушачка, с интерес към американското изкуство на двайсети век. Бяхме се разминавали по стълбището няколко пъти преди, но поради начина, по който това става в жилищните сгради в Ню Йорк, с отчуждение и параноя, да не споменавам епидемичната грубост, ние взаимно напълно се игнорирахме. Този път аз й се усмихнах и казах: „Здравейте. Чудесен ден“. Тя изглеждаше изненадана, изучава ме секунда-две преди да отговори: „Ако си Бил Гейтс. Или Наоми Кембъл“.

— Е, може би — казах аз, направих пауза, облегнах се на стената и продължих небрежно, — но ако нещата са толкова зле, може ли да ви почерпя с питие?

Тя погледна часовника си и каза:

— Питие? Сега е десет и половина сутринта — кой сте вие, коронованият принц на Страната на фантазиите?

Разсмях се:

— Може и да съм.

Тя държеше найлонов плик от А&Р в лявата си ръка, а под мишницата на дясната голяма книга с твърди корици, стискаше я здраво, за да не се изплъзне. Забелязах книгата.

— Какво четете?

Тя изпусна дълга въздишка, сякаш казваше: „Човече, заета съм, не виждаш ли… може би някой друг път. “ Въздишката изтъня и тя каза изморено: „Томас Коул. Всичко от Томас Коул.“

— Изглед от Холиоук — казах аз автоматично. — Нортхемптън, Масачузетс, след буря — Волския хомот. — Едва тук можах да се сдържа да не продължа с Хиляда осемстотин трийсет и шеста. Маслени бои върху платно, петдесет и един инча и половина на седемдесет и шест.

Тя смръщи вежди и ме погледна за момент. После остави плика от А&Р на земята. Освободи голямата книга, която държеше под ръка, неловко я поднесе към мен и започна да я прелиства.

— Да — каза тя почти на себе си. — Волския хомот — тази е. Аз се занимавам с това… — Тя продължи разсеяно да прелиства книгата. — Работя върху това проучване за един курс върху Коул и да… — тя вдигна поглед към мен — Волския хомот.

Намери страницата и поднесе книгата към мен, но за да можем и двамата да видим картината както трябва, трябваше да се приближим един към друг. Тя беше нисичка, имаше тъмна коса като коприна и носеше зелен шал, обшит с малки кехлибарени мъниста.

— Не забравяй — казах аз — волския хомот — символ на контрола върху суровата природа. Коул не вярва в прогреса, не и ако прогрес означава изсичане на горите, за да се прокарат железопътни линии. Всеки хълм и долина, пише той веднъж — и то в доста неудачно нашествие в поезията, бих добавил — всеки хълм и долина са се превърнали в олтар на Мамона.