Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 50

После отивах в клубове като Суит Бейзил и Вилидж Вангард и започвах да бъбря с хората от съседните маси и докато моите богати познания в областта на джаза бяха гаранция, че ще съм водеща фигура във всеки разговор, те понякога караха хората да ми обръщат гръб. Не че бях противен, не бях, но се ангажирах с всекиго и то по много целенасочен начин, независимо на какво ниво, на каква тема, като от всяко запознанство изтисквах до последна капка това, което можеше да предложи — интрига, конфликт, скука, баналност, клюка… нямаше значение. Повечето хора, на които се натъквах, не бяха свикнали с подобно нещо, а някои дори го намираха за много изнервящо.

Все повече също така си давах сметка за ефекта, който произвеждах сред някои от жените, с които се запознавах — или понякога даже не се запознавах, а само наблюдавах… през няколко маси или в другия край на пълна с хора стая. Сякаш това пълно с любопитство и широко отворени очи привличане, което не можех да обясня, но което водеше до интимни, открити разговори и понякога също — защото не бях сигурен в параметрите — до някои крайности. Веднъж по време на изпълнението на Дейл Нунан в Суит Бейзил, една бяла, около трийсетгодишна червенокоса жена дойде в паузата и седна на масата ми. Усмихна се, но не каза нищо. Аз се усмихнах в отговор и също не казах нищо. Повиках сервитьора и тъкмо се канех да попитам какво ще пие, тя поклати леко глава и каза „Non“.

Замълчах и помолих келнера за сметката. Докато излизахме и френетичният Дейл Нунан беше започнал отново да свири, забелязах, че поглежда към мястото, където беше седяла, преди да дойде при мен. Аз също се обърнах назад. Видях мъж и жена на масата, които гледаха към нас, правейки някакви жестове, изразяващи несигурност и в тази кратка, траеща миг жива картина на езика на тялото си помислих, че ме обзема нарастващо чувство на тревога, даже може би паника. Щом излязохме навън, обаче, червенокосата жена ме хвана под ръка, почти ме изблъска напред към улицата и каза:

— О, господи, — с много силен френски акцент — тази гадна писклива духова музика, не можех повече да я издържам. — После се разсмя и стисна ръката ми, като ме привлече към себе си, сякаш се познавахме от години.

Казваше се Шантал и беше тук на гости, дошла от Париж при сестра си и зет си. Опитах се да й говоря на френски, не много успешно, което като че ли безкрайно я очарова и след около двайсет минути и аз се чувствах, сякаш я бях познавал от години. Докато вървяхме по Пето Авеню към Флатайрън Билдинг й разказах за полицаите, които прогонвали младежите, които се събирали на Двайсет и трета улица, за да гледат как полите на жените се вдигат от течението на вятъра. Причината за това течение била тесният ъгъл, който се образува в северния край на сградата, обяснение, което после се изродило в лекция върху овладяване на вятъра при строежа на ранните небостъргачи, точно история каквато момиче при подобни обстоятелства би искало да чуе, но аз успях някак, очевидно, да направя разговора за подпорните К-конструкции и трегери в стените интересен, забавен, даже неустоим. На Двайсет и трета улица тя самата застана пред Флатайрън Билдинг като чакаше нещо да се случи, но тази вечер дори и полъх нямаше и единственото доловимо нещо в диплите на дългата й тъмно синя пола беше едно леко вълнообразно движение. Тя беше разочарована и сякаш й се искаше да тропне с крак.