Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 111

— Имам разработката за книгата. Около дваде…

— Дай ми сутринта. Ще прегледам.

— Генади… — Той беше затворил — Генади?

Оставих слушалката.

Утре сутринта беше петък. Бях забравил. Генади щеше да дойде за първата вноска от заема.

По дяволите.

Парите, които дължах, не бяха проблем. Можех веднага да му напиша чек за цялата сума, плюс лихвата, плюс бонус просто за това, че беше Генади, но това нямаше да помогне. Казах му, че имам разработката на сюжета. Сега трябваше да я направя, трябваше да я имам на сутринта, иначе сигурно щеше да извади нож и да ме ръга с него докато го заболи лакътя като след игра на тенис.

Не бях точно в настроение за такова нещо, но знаех, че то ще ме ангажира, влязох в интернет и направих малко проучване. Избрах съответната терминология и разработих план най-общо на базата на едно прясно съдебно дело срещу мафията в Сицилия, подробно описание на което намерих в един италиански уебсайт. Някъде след полунощ — с подходящи вариации — разполагах с двайсет и пет страници, сцена по сцена трактовка за Пазителя на закона, история на Организацията.

След това прекарах много време в ровене из списания и търсене на обяви за недвижими имоти. Бях решил, че сутринта ще се обадя на някои от големите агенции в Манхатън и най-после ще се захвана с търсенето — даже може би закупуването — на нов апартамент.

После си легнах и прекарах четири-пет часа в това, което тези дни минаваше за сън.

ГЕНАДИ ДОЙДЕ към девет и половина. Пуснах го да влезе по домофона и му казах, че съм на третия етаж. Отне му цяла вечност да изкачи стълбите и когато накрая се материализира в хола ми, изглеждаше изтощен и ядосан.

— Добро утро — казах аз.

Той повдигна вежди към мен, после се заоглежда наоколо. Погледна часовника си.

Бях изпринтирал трактовката и я бях сложил в плик. Взех го от бюрото и му го подадох. Той го пое, разклати го, сякаш за да прецени колко тежи. След което каза:

— Къде са парите?

— Ами… аз смятах да ти напиша чек. Колко беше сумата?

— Чек?

Кимнах му, и изведнъж се почувствах като глупак.

— Чек? — повтори той. — Ти ума изпил? Какво мислиш, ние финансова институция?

— Генади, виж…

— Млъквай. Не можеш да дадеш парите днес, ти сериозно загазил, приятелче — чу ме?

— Разбирам.

— Отрязвам твои топки.

— Ще имаш парите. Господи. Не помислих за това.

— Чек — каза отново той с презрение. — Невероятно.

Отидох до телефона и го вдигнах. След тези първи два дни в Лафайет, си бях създал изключително сърдечни отношения с моя раболепен, червендалест банков управител, Хауърд Луис, така че му телефонирах и му казах от какво имам нужда — двайсет и пет хиляди в брой и го попитах дали може да ми ги приготви до петнайсет минути.

— Без абсолютно никакъв проблем, господин Спинола. Затворих телефона и се обърнах. Генади стоеше до бюрото ми, с гръб към мен. Измърморих нещо, за да привлека вниманието му. Това го накара да се обърне.

— Е?

Аз свих рамене и казах:

— Да отидем до банката.

Взехме такси и пътувахме в мълчание до Двайсет и трета улица и Второ Авеню, където беше банката ми. Исках да отворя дума за сценария, но тъй като Генади очевидно беше в много лошо настроение, прецених, че е по-добре да не казвам нищо. Взех парите от Хауърд Луис и ги дадох на Генади вън на улицата. Той мушна пачката в мистериозната вътрешност на якето си. Като държеше плика със сценария в ръка, каза: