Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 109

Следващата фаза на предаванията включваше политически анализи. Дали това не беше атака, мотивирана от расизъм? Дали беше свързана с водения в момента дебат по външната политика? Един коментатор изрази опасение, че това може да е първият от серия подобни инциденти и като причина за атаката обвиняваше направо президента за смущаващата му неспособност да заклейми несдържаните изказвания на министъра на отбраната Кейлъб Хейл — или предполагаемите изказвания, тъй като той продължаваше да отрича, че ги е направил. Друг коментатор смяташе, че това е може би една от косвените злини, с които просто трябва да свикваме.

Гледайки тези репортажи целия следобед, смених един учудващ брой реакции — основната между тях беше неверие, ужас, угризение, гняв. Люшках се между мисълта, че може би аз бях нанесъл удара и отхвърлянето на идеята като абсурдна. Накрая обаче — и то след като се бях натъпкал с MDT — единственото доловимо чувство, което изпитвах, беше леко отегчение.

До средата на вечерта се бях напълно дистанцирал и всеки път, когато чувах нещо, свързано с историята, импулсивното ми желание беше да извикам стига, достатъчно, сякаш говореха за някакъв нов мини сериал по кабелната телевизия, нещо адаптирано от силно преувеличена, чаровно-реалистична гореща история… Ужасната съдба на Донатела Алварес…

МАЛКО СЛЕД 8:30 се обадих на Карл Ван Лун в апартамента му на Парк Авеню.

Въпреки отказа да повярвам, ужасът и т. н. да бяха най-доминиращи в съзнанието ми през повечето от следобеда, друга част от мене беше изпълнена с колебания и тревога от друг вид — тревога, че съм провалил шанса си с Ван Лун до степен, в която това моментно изключване, този оперативен провал щеше да попречи на плановете ми за бъдещето.

В резултат — и докато чаках Ван Лун да вдигне телефона — бях много нервен.

— Еди?

Прочистих гърлото си:

— Господин Ван Лун.

— Еди, не разбирам. Какво стана?

— Стана ми лошо — казах аз, извинението ми дойде автоматично, без да мисля. — Нищо не можех да направя. Трябваше да си тръгна. Съжалявам.

— Станало ти е лошо? Какво те прихваща, да не си първолаче? Рипваш изведнъж, без да кажеш дума? И не се връщаш? А аз да седя там като ненормален и да измислям извинения пред Ханк, проклетия Атууд?

— Имам заболяване, стомашно заболяване.

— А после дори не си правиш труда да се обадиш?

— Трябваше да отида на лекар, Карл. Спешно.

Ван Лун помълча известно време.

После въздъхна:

— А… как си сега?

— Добре съм. Овладяха го.

Той отново въздъхна:

— Да не си… какво?… Не знам… лекуват ли те както трябва? Искаш ли имена на най-добрите лекари за консултация? Аз мога…

— Добре съм. Виж, случи се веднъж. Няма да се повтори. — Направих пауза. — Как мина срещата?

Този път Ван Лун направи пауза. Бях застанал на нокти.

— Ами беше малко неловко, Еди — каза накрая. — Няма да те лъжа. Искаше ми се да си там.

— Той изглеждаше ли убеден?

— В общи линии, да: Каза, че има усещането за нещо, което би могъл да предложи, но ти и аз трябва да седнем заедно с него и да прегледаме цифрите.