Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 110

— Страхотно. Разбира се. Когато кажеш.

— Ханк замина за крайбрежието, но се връща в града във… вторник. Мисля, да, защо в такъв случай не дойдеш в офиса по някое време в понеделник, за да направим някакъв план?

— Чудесно, и виж, Карл, още веднъж съжалявам. Много.

— Сигурен ли си, че не искаш да те види моят лекар? Той е…

— Не, но благодаря ти, че ми предлагаш.

— Помисли си пак.

— Добре. До понеделник.

ОСТАНАХ НЯКОЛКО МИНУТИ прав до телефона след разговора с Ван Лун, забил поглед в една страница на тефтера ми с телефонни номера.

Имах нервно, спазмодично чувство в стомаха.

После вдигнах слушалката и набрах номера на Мелиса. Докато чаках да отговори, сякаш бях отново в апартамента на Върнън — горе на седемнайсетия етаж, все още в началото на всичко това, все още в тези светли мигове преди да запиша съобщението на телефонния й секретар, и преди да бях започнал да се ровя в спалнята на брат й…

— Ало.

— Мелиса?

— Еди. Здравей.

— Чух съобщението ти.

— Да. Виж… ъъъм… — Имах впечатлението, че се опитва да се овладее — …това, което казах в съобщението, просто ми дойде на ум днес. Не знам. Брат ми беше негодник. Занимава се с това странно нещо от доста време. Помислих си за теб и се притесних.

Ако Мелиса беше пила по-рано през деня, сега звучеше почти нормално, с малко остатъчно въздействие може би.

— Няма за какво да се притесняваш, Мелиса — казах аз, като реших на мига как да реагирам. — Върнън не ми е давал нищо. Срещнах го случайно в деня преди да… деня преди това да се случи. Ние просто разговаряхме за разни неща… нищо специално.

Тя въздъхна:

— Хубаво.

— Но благодаря ти, че си загрижена. — Спрях за момент. — Ти как си?

— Аз съм добре.

Неловко, неловко, неловко.

После тя попита:

— А ти как си?

— Нормално. Работя.

— Какво правиш сега?

Такъв беше разговорът, който можехме да проведем при създалите се обстоятелства — ето го — неизбежния разговор при тези обстоятелства…

— През последните няколко години се занимавам с реклами. — Замълчах. — За Кер & Декстер. Издателството.

Това технически беше истината, но само технически.

— Така ли? Това е чудесно.

Не го чувствах чудесно обаче — или, както истината, дните ми като сътрудник на Кер & Декстер изведнъж ми се сториха далечни, нереални, измислени. Не исках да говоря повече с Мелиса. Откакто подновихме познанството си — колкото и мимолетно да беше, чувствах, че вече съм влязъл в един последователен модел на непрекъсната лъжа. Продължението на този разговор можеше само да влоши нещата още повече.

Казах:

— Слушай, исках да върна обаждането ти и да изясня този въпрос… но трябва да приключвам.

— Добре.

— Не че…

— Еди?

— Да?

— Това и за мен не е леко.

— Разбира се.

Не можех да измисля нищо друго.

— Дочуване тогава.

— Дочуване.

ИЗПИТВАЙКИ НЕОБХОДИМОСТ веднага да се разсея с нещо, започнах да прелиствам телефонния бележник и да търся мобилния телефон на Генади. Набрах го и зачаках.

— Да?

— Генади?

— Да.

— Тук е Еди.

— Еди. Какво искаш? Аз зает.

За миг се вгледах в стената пред мен.