Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 106

До това се свеждаше всичко. Артистичното съдържание беше мъртво, то беше нещо, което се решаваше от специална комисия. Истинското съдържание сега беше в ръцете на цифрите — и цифрите, огромни цифри, бяха навсякъде. Трийсет и седем милиона долара за частен реактивен самолет. Съдебно дело, прекратено с цената на 250 милиона долара. 30 милиарда долара за поглъщане на сметка от заемни средства. Лично богатство, надхвърлящо 100 милиарда долара…

И ТОЧНО В МОМЕНТА, когато бях по средата на мислите си за безкрайната експанзия на цифрите, нещата започнаха да се разпадат.

По някаква причина изведнъж започнах да възприемам хората, седящи на масата зад мен. Бяха мъж и жена, може би някакъв предприемач на недвижими имоти и изпълнителен постановчик, или двама адвокати по едно дело — не знам, не чувах какво говорят — но в тона на гласа на мъжа имаше нещо, което ме преряза като с нож.

Облегнах се леко назад в стола като същевременно гледах Ван Лун и приятеля му. На фона на ореховата ламперия двамата милиардери изглеждаха като две големи хищни птици, кацнали дълбоко в някакъв изсъхнал, безводен каньон — застаряващи птици с клюмнали глави и сълзящи очи, стари ястреби. Ван Лун се беше впуснал в подробно обяснение какво го е накарало да обезшуми предишния си джет, Челънджър някакъв, и точно докато траеше този малък монолог, нещо странно се случи в мозъка ми. Като някакъв радиоприемател автоматично сменящ честотите, той изключи гласа на Карл Ван Лун… „разбираш ли, за да избегнеш прекалено големите вибрации, ти трябват тези изолатори, които се увиват около болтовете, свързващи вътрешната част на самолета с корпуса — силиконови гумени изолатори, мисля че се казват…“ и започнах да чувам само гласа на мъжа зад мене:,….в някакъв голям хотел в центъра на града някъде… беше в новините… да, Донатела Алварес, жената на художника, намерена на пода в една хотелска стая, била е нападната явно, с удар по главата… и сега е в кома — но като че ли вече имат следа — един чистач в хотела видял някой да излиза от хотела рано тази сутрин, някой който накуцвал…“

Бутнах стола си малко назад.

…някой който накуцвал…

Гласът зад мен продължаваше монотонно:,….и разбира се, това, че е мексиканка, не помага много на разследването…“

Изправих се и за част от секундата ми се стори, че всички в ресторанта са застинали, че са оставили вилиците и ножовете, гледат към мен и очакват да кажа нещо — но не, разбира се, никой не беше спрял да прави, каквото правеше. Само Карл Ван Лун ме гледаше, а меката загриженост в очите му изведнъж премина в умора. Аз изговорих само с устни думата тоалетна, обърнах се и тръгнах. Вървях бързо, движейки се между отделните маси, заобикалях ги и търсех най-близкия изход.

Тогава обаче забелязах човек, който се приближава от другия край на салона — нисък, оплешивяващ мъж, облечен в сив костюм. Това беше Ханк Атууд. Познах го от снимките в списанията. След миг двамата се разминавахме, извивайки се неудобно между две маси, сумтейки любезно. В един кратък момент бяхме толкова близо, че можех да усетя одеколона му.