Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 105

Все още втренчен в мен, Ван Лун добави:

— И как да избираш акции.

Виждах, че гори от любопитство да ме попита как съм го направил. Продължаваше да се върти на мястото си, гледаше ме право в очите, не беше сигурен какво точно притежава, измъчван от надеждата, че може би аз все пак имам някаква система и че Светия Граал е точно тук в „Четирите сезона“, седнал на неговата маса. Беше изпълнен с неосъществими желания и в същото време беше малко неспокоен, но не се издаваше, въртеше се около въпроса, опитваше се да се държи така, сякаш цялата тази работа не беше кой знае какво. Имаше обаче нещо жалко и конфузно в начина, по който го правеше — с месести юмруци, от позиция на силата — и вътре в мен започна да се събужда леко чувство на презрение към него.

Ако обаче ме беше попитал направо, какво щях да му кажа? Щях ли да успея да се измъкна от заплетената история с някакъв блъф за комплексна теория и висша математика? Щях ли да се наведа напред, както съм седнал, да се потупам по дясното слепоочие и да прошепна „с раз-би-ране, Карл?“ Щях ли да му кажа, че всъщност вземам специално лекарство и че понякога в добавка видения със Светата Дева? Щях ли да му кажа истината? Щях ли да съм в състояние да устоя?

Не знам.

Така и не ми се удаде възможност да разбера.

СЛЕД НЯКОЛКО СЕКУНДИ от другия край на салона се появи някакъв приятел на Ван Лун и седна на нашата маса. Ван Лун ме представи и тримата разговаряхме известно време за общи неща, но много скоро двамата по-възрастни мъже подхванаха дискусия за Голфстийма на Ван Лун и аз бях доволен, че останах на заден план. Виждах обаче, че Ван Лун е много възбуден — разкъсван от желанието да не ме изпуска от непосредствената сфера на вниманието си и нежеланието да прекъсне разговора с добрия си приятел милиардер. Но аз вече не бях там, умът ми се насочваше към размишления за възпрепятстваното пристигане на Ханк Атууд.

От различните профили, които бях чел за него, едно нещо ми беше станало ясно за президента на MCL-Парнасус. Даже, въпреки че беше от костюмираните, сиви управители на корпорации, който се занимаваше предимно с числа и проценти, което повечето хора смятаха за най-скучния от всички бизнеси, Хенри Брайънт Атууд беше забележителна фигура. И преди него, разбира се, е имало по-големи от живота костюмирани — по вестниците и в ранните дни на Холивуд, всичките тези пушещи пури магнати, които не са можели да говорят английски, например, но не е трябвало много време на високоакадемичните финансисти от Източния бряг, какъвто е случаят с Холивуд, например, да настъпят и да поемат юздите. Това, което повечето хора не разбираха, обаче, беше че след пълното уедряване на развлекателния бизнес през 1980-те години, центърът на гравитация отново се беше изместил. Актьорите, певците и супермоделите пак бяха в блясъка си, разбира се, но разредения въздух на чистия блясък тихо се беше разнесъл назад по посока на облечените в сиви костюми паралии.

Ханк Атууд беше обаятелен, не защото беше красив, което той не беше, и даже не защото продуктът, който управляваше, беше това, за което хората мечтаеха — генетично изменената храна на човешкото въображение — Ханк Атууд беше обаятелен поради невъобразимо големите суми пари, които беше натрупал.