Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 6

— Уиски. Сауър“, моля.

Сервитьорката си тръгна и Върнън извади пакет ултра леки, с ниско съдържание на никотин ментолови цигари и полупразен кибрит. Докато палеше цигарата си, попитах:

— Как е Мелиса?

Мелиса беше сестрата на Върнън; бях женен за нея почти пет месеца през 1988 година.

— Мелиса е добре — каза той и дръпна от цигарата. Това всмукване активира всичката мускулна сила на дробовете, раменете и горната част на гърба му. — Не се виждаме много често обаче. Живее на север в Махопак и има две деца.

— Съпругът й какъв е?

— Съпругът й? Какво ти става, ревнуваш ли? — Върнън се разсмя и се заоглежда наоколо, сякаш искаше да сподели шегата с още някой в бара. Нищо не отговорих. Смехът му накрая замря и той изтръска пепелта от цигарата на ръба на пепелника. — Човекът беше леке. Напусна я преди две години, остави я в мизерията.

Наистина съжалявах да чуя това, но в същото време ми беше трудно да си създам правдоподобна представа за Мелиса в Махопак и то с две деца. Поради това не можех да възприема лично новината, поне не в този момент, това, което можех да си представя обаче, и то много живо, натрапчиво, беше Мелиса, висока и стройна, с тясна кремава копринена рокля в деня на сватбата ни, как отпива от мартинито си в апартамента на Върнън в Горен Уест Сайд, как зениците й се разширяват… и как ми се усмихва от другия край на стаята. Спомних си безупречната й кожа, лъскавата права черна коса, която стигаше до средата на гърба й. Виждах широката й, красива уста, от която никой не можеше да се вреди да каже и дума…

Сервитьорката дойде с поръчката.

Мелиса беше по-умна от всички около нея, по-умна от мен и със сигурност по-умна от големия си брат. Работеше като координатор продукция в малка кабелна телевизия, но аз винаги съм смятал, че ще се развие и ще постигне нещо по-голямо, представях си я като редактор в някой ежедневник, режисьор на филми или кандидат сенатор.

След като сервитьорката си тръгна, вдигнах чашата си и казах:

— Съжалявам да го чуя.

— Да. Много жалко.

Но го каза с тон, като че ли говореше за леко земетресение в някоя азиатска република с непроизносимо име, сякаш беше чул за него в новините и просто се опитваше да води разговор.

— Работи ли? — настоях аз.

— Да, мисля, че работи нещо. Не съм сигурен. Не говоря с нея толкова много.

Това ме озадачи. Докато вървяхме към бара и докато Върнън избираше сепарето, докато поръчвахме напитките и чакахме да ни ги сервират, като във фотоалбум пред очите ми проблясваха снимки на мен и Мелиса в нашия малък отрязък от време, прекарано заедно, например деня на сватбата ни в апартамента на Върнън. Това бяха психотронни, забити в мозъка моменти… Еди и Мелиса, застанали между два стълба пред кметството… Мелиса смърка линии, вторачена в огледалото на коленете си, забила поглед в разпадащите се бели ивици върху красивия й образ… Еди в банята, в различни бани и в различни моменти на неразположение… Мелиса и Еди се карат за пари и кой е по-голямо прасе по отношение на навитите на ролки двайсетачки. В нашия случай ставаше дума повече за кокаинов брак, който Мелиса веднъж снизходително определи като „кокаиновото нещо“, така че независимо от истинските ми чувства към Мелиса, каквито и да бяха те, или нейните към мен, изобщо не беше изненада, че просъществувахме заедно само пет месеца, по-изненадващо беше може би, че издържахме толкова дълго, знам ли…