Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 5

Върнън цъкна с език и погледна часовника си.

— Каква работа имаш в момента, Еди?

— Никаква. Разхождам се по улицата. Пуша. Не знам. Не мога да работя. — Дръпнах от цигарата. — Защо?

— Мисля, че мога да ти помогна.

Той отново погледна часовника си и за миг ми се стори, че пресмята.

Гледах го с недоверие и бях на границата на раздразнението.

— Хайде, ще ти обясня какво имам предвид — каза той. — Ела да пийнем нещо. — Плесна с ръце. — Vamos.

Не беше кой знае колко умно да се повлека по Върнън. Освен всичко друго как наистина би могъл да ми помогне с проблем, който току-що съм му описал? Самата мисъл беше абсурдна.

Но бях раздвоен.

Хареса ми втората част на предложението му, да пийнем нещо. Имаше, трябва да призная, и малко павловски момент в колебанието ми — идеята да се натъкна на Върнън и да тръгна с него съвсем спонтанно към някое непознато място, разбуди нещо в химията на тялото ми. Произнасянето на vamos ми подейства като код за достъп или ключова дума към период от живота ми, който беше затворен от почти десет години.

Потърках се по носа и казах:

— Окей.

— Това е добре. — Той направи пауза, после, сякаш се опитваше да определи размера на нещо, каза:

Еди Спинола.

Отидохме в един бар на Шеста улица, долнопробен ретро салон, наречен При Макси, който преди това е бил заведение в тексаско-мексикански стил, наречено Ел Чаро, а още преди това долнопробна кръчма с името При Конрой. Трябваше ни малко време да се адаптираме към светлината и интериора, и, много странно, да намерим сепаре, което да е по вкуса на Върнън. Заведението беше на практика празно — щеше да започне да се пълни едва след пет часа, но Върнън се държеше все едно е след полунощ в събота вечер и се борим за последните свободни места в последния отворен бар в града. Чак тогава, като го гледах как преценява всяко сепаре за видимост и близост до тоалетните и изхода, си дадох сметка, че готви нещо. Стана напрегнат и нервен, а това беше необичайно за него, или поне за Върнън, когото познавах, тъй като най-силното му качество като търговец на дрога беше способността му да запазва сравнително добро самообладание при всякакви обстоятелства. Другите дилъри, които познавах, в повечето случаи се държаха като рекламни лица на продукта, който разпространяваха, непрекъснато подскачаха насам-натам и говореха много. Върнън, обратно, винаги беше спокоен, делови и скромен, беше добър слушател — може би даже прекалено пасивен на моменти, като предан пушач на трева, довлечен от течението в морето от кокаинови маниаци. Всъщност, ако не бях толкова информиран, можех да помисля, че Върнън, или поне личността, седяща срещу мен, вече е взел първите си няколко линии кокаин този следобед и това не му понася много добре.

Най-накрая се настанихме в едно сепаре и сервитьорката дойде.

Върнън забарабани с пръсти по масата и каза:

— Да видя, за мене… водка „Колинс“.

— За вас, сър?