Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 9

— Бързо се ражда за първо дете — отбеляза сестрата.

— Да — отвърна лекарят. — Дотук добре.

Така мина половин час. Жена му се надигаше, стенеше и напъваше, и щом усетеше, че тя не издържа, или извикваше, че болката е непоносима, той кимваше към сестрата и тя й поставяше маската. Чуваха се единствено тихо разменени наставления. Навън снегът трупаше, носеше се около къщите и засипваше пътищата. Лекарят седеше на стол от неръждаема стомана, съсредоточил се изцяло върху най-важното. Бе изродил пет бебета като студент, до едно живи, пет успешни израждания и сега в ума му бяха само те и се опитваше да си спомни всички подробности. Докато си припомняше, жена му лежеше с крака в гривните, а коремът й бе толкова голям, че не виждаше лицето й и то постепенно се сля с образите на онези пет родилки. Заоблените й колене, гладките тънки прасци, глезените — всичко бе пред него, тъй познато и обичано. Но и през ум не му мина да я погали или да сложи ръка на коляното й за кураж. Сестрата я държеше за ръка, докато тя напъваше. За лекаря, съсредоточил се върху онова, което е непосредствено пред него, тя не бе съпруга — бе тяло като всички останали, пациент, на чиито нужди той трябва да откликне с цялото си умение. Трябваше, налагаше се повече от всякога да сдържа емоциите си. Времето минаваше, а особеното чувство, което изпита в спалнята им, не го напускаше. Постепенно му се стори, че е другаде — хем е там, хем се е понесъл някъде и наблюдава от безопасно разстояние. Гледа как внимателно и точно прави разрез за епизиотомия. Добре стана, помисли си той, докато кръвта се стичаше в права линия, без да си позволява и да помисли колко пъти е докосвал същата тази плът със страст.

Главичката се подаде. След още три напъвания се показа цялата и телцето се плъзна в ръцете му, които го очакваха. Бебето изплака и синята му кожа порозовя.

Беше момче с червено личице и черна коса, недоверчиво ококорено срещу светлината и връхлетелия го студен кристален въздух. Лекарят завърза пъпната връв и я преряза. Синът ми, позволи си да си каже той наум. Моят син.

— Красавец — рече сестрата. Изчака го да прегледа детето и с бърз и безпогрешен поглед отбеляза равномерното туптене на сърцето, дългите пръсти на ръчичките и кичура тъмна коса. После отнесе малкия в другата стая да го изкъпе и да капне сребърен нитрат в очичките му. Чуха се вялите му викове и жена му помръдна. Лекарят стоеше, застинал с ръка на коляното й, дишаше дълбоко, изчаквайки остатъка от плацентата. Моят син, помисли си той отново.

— Къде е бебето? — отвори очи жена му и отмести коси от поруменялото си лице. — Всичко наред ли е?

— Момче е — отговори лекарят и се усмихна. — Имаме син. Само да го измият и ще го видиш. Съвършен е.

Лицето на жена му, разнежено от облекчение и изтощение, пак се сви от болка — нова контракция, а лекарят, в очакване на плацентата, се върна на столчето пред разтворените й крака и леко притисна корема й. Тя извика и в същия момент той разбра какво става, стъписан, като да е видял внезапно появил се прозорец насред бетонна стена.