Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 7
Ким Едуардс
На паркинга на клиниката имаше една-единствена кола — сиво-синия „Феърлейн“ на сестрата — консервативен, практичен модел, но и по-нова от неговата. Бе извикал и нея. Спря пред входа и помогна на жена си да слезе. Сега, когато вече благополучно стигнаха кабинета, ги обзе весела възбуда и влязоха в ярко осветената чакалня, като се заливаха от смях.
Посрещна ги сестрата. Щом я зърна, разбра, че нещо не е наред. Сестрата беше с големи сини очи и бледо лице, може би на четиридесет или на двадесет и пет, и когато нещо не й се нравеше, по челото, точно между очите, се появяваше тънка вертикална бръчка. А сега бръчката бе там, докато им разказваше какво се е случило: колата на Бентли поднесла по затрупания път извън града, където той живееше, завъртяла се два пъти върху лед под натрупалия сняг и паднала в канавка.
— Значи казвате, че доктор Бентли няма да дойде, така ли? — попита съпругата му.
Сестрата кимна. Беше висока и толкова слаба и кокалеста, като че ли костите й всеки миг ще пробият кожата. Големите й сини очи бяха сериозни и интелигентни. От месеци се носеха слухове и закачки, че била влюбена в него. Прие ги чисто и просто за професионални клюки — досадни, но неизбежни, когато един мъж и жена без семейство работят рамо до рамо всеки божи ден. Но една вечер той заспа на бюрото си. Присъни му се, че е дете и си е у дома, а майка му нарежда проблясващи като скъпоценни камъни буркани с плодове на покритата с мушама маса под прозореца. Сестра му, петгодишна, равнодушно държи кукла в ръка. Мимолетен образ, може би спомен, но го изпълни едновременно с тъга и копнеж. Сега къщата е негова, но празна — опустя, когато сестра му почина и родителите му се преместиха, стаите, които майка му бе жулила до блясък, бяха запуснати и ги огласяше единствено прошумоляването на катерички и мишки.
Когато вдигна глава и отвори очи, те бяха насълзени. Сестрата стоеше на прага с разнежено лице. В онзи момент му се видя красива, леко усмихната, нямаше нищо общо с деловата жена, която работеше редом с него всеки ден, тихо и професионално. Очите им се срещнаха и на лекаря му се стори, че я познава — че и двамата се познават, че знаят безпогрешно абсолютно всичко един за друг. За миг нищичко не ги разделяше, това бе тъй всепоглъщаща близост, че той слисан застина. После тя цяла пламна и отмести поглед. Прокашля се, изопна рамене и каза, че е работила два часа извънредно и си отива. Дни наред погледите им не се срещнаха.
След това, подемеше ли някой закачка за нея, той се намесваше.
