Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн

Ким Едуардс

Дъщерята на пазителя на спомени

На Абигейл и Наоми

1964

I

Март 1964 година

Няколко часа преди да започнат родилните болки, заваля сняг. Отначало само по някоя и друга снежинка политаше от схлупеното сиво небе в късния следобед, но после изви вихрушка и вятърът шеметно подемаше снежинките край широката веранда. Двамата стояха до прозореца, загледани във внезапните пориви на снежните талази, които се извисяваха и после се спускаха на земята. Отвсякъде светваха лампи, а голите клони на дърветата побеляваха.

След вечеря той събра кураж и излезе в мразовитата вечер за дърва от купчината, която бе струпал край гаража през есента, и запали камината. Кристалният мразовит въздух пощипваше лицето му, а по алеята към гаража вече бе натрупало близо педя над глезените. Насъбра цепеници, отърси ги от белите им калпачета и ги внесе вътре. Подпалките лумнаха начаса, а той приседна на килимчето и кръстосал крака, започна да притуря цепеници, загледан в танца на синкавите хипнотични пламъци. Навън снегът тихо и неспирно трупаше в мрака — искрящ и дебел, в нетрепващите овали светлина от уличните лампи. Когато се изправи и погледна през прозореца, колата им вече приличаше на заоблено бяло хълмче в края на улицата. Следите от стъпките му по алеята към гаража бяха затрупани и от тях нямаше и помен.

Отупа ръце от пепелта и седна на дивана до съпругата си, която бе вдигнала крака върху възглавници, кръстосала отекли глезени и подпряла книгата на д-р Спок на корема си. Погълната от четивото, тя разсеяно лизваше показалец при всяко отгръщане на страница. С нежни ръце, с къси и силни пръсти, тя леко и съсредоточено прехапваше долната си устна, докато четеше. Както я гледаше, изпита любов и удивление: че тя е негова съпруга, че бебето им, което трябва да се роди само след три седмици, скоро наистина ще се появи. То ще е първото им дете. Бяха женени едва от година.

Уви краката й по-плътно с одеяло, а тя вдигна поглед и се усмихна.

— Знаеш ли, открай време се питам какво ли е чувството… — рече тя. — Така де, как ли се чувства човек, преди да се роди. Ужасно е, че не помним нищо. — Разгърна пеньоара, вдигна пуловера под него и оголи облия си, твърд като диня корем. Прекара ръка по гладката му повърхност, а светлините от огъня затанцуваха по кожата й и хвърляха червеникавозлатисти отблясъци върху косите й. — Дали е като да си в огромен фенер? Тук пише, че светлината прониква през кожата и бебето вече може да вижда.

— Не знам — отвърна той.

— Как така? — засмя се тя. — Нали ти си лекарят!

— Аз съм просто ортопед — напомни й той. — Мога да ти разкажа как се оформят костите на зародиша и толкова. — Привдигна кракът й, крехък и отекъл в светлосиния чорап, и нежно започна да го масажира: силната кост на глезена, костите в средата на ходилото и на фалангите, скрити под кожата и плътно наслоените мускули като ветрило, което всеки миг ще се отвори. Дишането й изпълни тихата стая, от стъпалото й ръцете му се стоплиха и той си представи съвършената, тайнствена симетрия на костите. Бременна, тя му се струваше красива, но уязвима и под бледата й бяла кожа едва прозираха тънки сини вени.