Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 11

Ръчичката на бебето лекичко перна неговата и той се сепна. Механично се зае с познатата процедура. Сряза пъпната връв и преслуша сърчицето и дробовете. През цялото време снегът не излизаше от ума му — как сребристата кола пропада в канавка, дълбоката тишина в безлюдната клиника. След време, сетеше ли се за тази нощ, а той често си мислеше за нея през следващите месеци и години — повратният момент в живота му, миговете, до които неизменно всичко останало се свеждаше, — щеше да си спомня само тишината в кабинета и неспирно трупащия сняг навън. Тишината бе тъй дълбока и всепроникваща, че имаше чувството, че се носи към непознати висини, някъде над тази стая и отвъд, където се слива със снега, откъдето кабинетът изглежда като в друг живот — живот, в който той е случаен зрител, сякаш от тъмната улица за миг е зърнал гледката през меко осветен прозорец. Щеше да си спомня именно това — усещането за безкрайност. Лекарят в канавката и светлините на собствения му дом, грейнали някъде в далечината.

— Добре. Измийте я, ако обичате — каза той и подаде лекото телце на сестрата. — Но я оставете в другата стая. Не искам жена ми да разбере. Не веднага.

Сестрата кимна. Скри се, после се върна да сложи сина му в преносимото бебешко кошче, което бяха донесли. Лекарят се бе улисал да извади плацентите, които с лекота излязоха, тъмни и дебели, всяка колкото малка чиния. Двуяйчни близнаци, момче и момиче, единият — видимо съвършен, другият — белязан с излишна хромозома във всяка клетка на тялото си. Какви са шансовете им? Синът му лежи в кошчето и помахва ръчички плавно и безцелно в ритъма на движенията на течността в майчината утроба. Направи обезболяваща инжекция на жена си и се приведе да довърши епизиотомията. Беше почти призори и през прозорците вече плахо се процеждаше светлина. Наблюдаваше как ръцете му се движат и си мислеше, че шевовете стават чудесни — ситни като нейните, елегантни и равномерни. Заради нещо сбъркано, което той изобщо не забеляза, тя отпра цяло парче от юрганчето.

Когато свърши, завари сестрата в люлеещ се стол в чакалнята, гушнала момиченцето. Погледна го безмълвно и Дейвид си спомни как тя го бе наблюдавала, докато той спеше.

— Има едно място — драсна той име и адрес на гърба на пощенски плик. — Искам да я заведеш там. Разбира се, като се съмне. Ще попълня акта за раждане и ще се обадя да предупредя, че ще отидеш.

— А жена ви — в гласа й, както бе някъде далеч-далеч, той долови изненада и неодобрение.