Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 10
Ким Едуардс
— Няма нищо — каза той. — Всичко е наред. Сестра — извика той с наближаващата нова контракция.
Сестрата се появи начаса с бебето на ръце, вече повито в бяло одеялце.
— Девет по скалата на Апгар — съобщи тя. — Здраво-здравеничко.
Жена му вдигна ръце да поеме бебето и заговори, но я присви болка и отново легна.
— Сестра — рече лекарят, — трябвате ми тук. Веднага.
За миг сестрата се обърка, после сложи две възглавници на пода, постави бебето върху тях и отиде при лекаря до гинекологичния стол.
— Още упойка — той забеляза колко е учудена, после тя бързо кимна и се зае да изпълни разпореждането му. Бе сложил ръка на коляното на жена си и докато упойката подейства, усети как напрегнатите й мускули се отпускат.
— Близнаци ли са? — попита сестрата.
Лекарят, който си бе позволил да се поотпусне след раждането на момченцето, усети, че се разтреперва и само кимна.
Второто бебе бе по-дребничко, излезе лесно и се пързулна толкова бързо в ръцете му с ръкавиците, че той се приведе да не го изтърве.
— Момиченце — каза той, хвана го като футболна топка с лице надолу и започна да го потупва по гърба, докато то изплака. После го обърна да види личицето му.
По нежната му кожичка се виеха спирали от сивкавобялата субстанция на новородено и цялото бе хлъзгаво от околоплодни води и следи от кръв. Сините очи бяха мътни, а косата — гарвановочерна, но той почти не ги забеляза. Загледа се в безпогрешните белези — обърнати нагоре, като че се смеят очи, с характерната епикантална гънка в долния вътрешен край, сплесканото носле. Класически случай, припомни си той думите на своя професор, докато преглеждаха подобно дете преди години.
Лекарят сякаш се върна във времето. Сестра му се бе родила със сърдечна недостатъчност и много бавно растеше, а затичаше ли се, не й стигаше дъх. Минаха години, преди да идат в клиниката в Моргантаун и да разберат какво й е. После разбраха, но нищо не можеха да направят. Майка му й отдаде цялото си внимание и въпреки това тя почина на дванайсет години. Тогава лекарят бе на шестнадесет и вече живееше в града, където учеше в гимназия, устремен към Питсбърг, медицината и настоящия си живот. Но си спомняше покъртителната, неутешима скръб на майка си, която всяка сутрин, и в пек, и в студ, се изкачваше до гроба, скръстила ръце на гърди.
Сестрата стоеше до него и оглеждаше бебето.
— Съжалявам, докторе — рече тя.
Държеше новороденото, забравил какво следва да стори. Мъничките й ръчички бяха съвършени. Но разстоянието между палчетата на крачетата и останалите пръсти зееше, сякаш липсва зъб и като се вгледа в очичките й, подобно ситни, ясно очертани снежинки по ирисите, забеляза петънцата на Брашфийлд. Представи си сърчицето й — колкото слива и вероятно увредено, и си помисли за грижовно боядисаната детска стая, с наредени плюшени животни и едно-единствено кошче. Спомни си как жена му, застанала на тротоара пред забуления им в искрящ сняг дом, каза: