Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 245

Фиби, сестра му, тайната, пазена четвърт век.

Пол отстъпи няколко крачки към чакълената пътека. Спря с ръце в джобовете сред извилите се от повея на вятъра листа, а парче вестник се рееше над редиците бели каменни плочи. Към слънцето приплъзваха облаци и хвърляха сенки по земята, а слънчевите лъчи озаряваха надгробните плочи, тревата, дърветата. От вятъра листата лекичко се посбутаха, тревата прошумоли.

В първия момент звуците бяха толкова тихички, почти като припев на лекия ветрец, едва доловими и той напрегна слух. Обърна се. Фиби, все така застанала до надгробната плоча с ръка върху ръба на черния гранит, пееше. Тревата върху гробовете трептеше, листата танцуваха. Напяваше някакъв химн, който той едва-едва си спомняше. Думите не се чуваха ясно, но гласът й бе чист и нежен и привлече погледите на други дошли на гробището — те обръщаха очи към Фиби с побеляващата коса и рокля на шаферка, към непохватната й поза, неясните слова, към безгрижния й, леещ се глас. Пол преглътна и се вторачи в обувките си. Осъзна, че така ще бъде цял живот, че до последния си ден ще се разкъсва между непохватността на Фиби, трудностите, с които се сблъсква, само защото е различна и въпреки всичко завладяващата й, неприкрита и непритворна любов.

Да, нейната любов. И погълнат от звуците, Пол осъзна собствената си, неизпитвана досега и невероятно простичка обич към нея.

Гласът й, висок и ясен, отекваше сред листата, сред слънчевите лъчи. Разливаше се по чакъла, по тревата. Представи си отлитащите сред въздуха звуци като падащи във вода камъчета, които набраздяват невидимата повърхност на света. Вълни от звуци, вълни от светлина — баща му се бе опитал да застопори всяко нещо на място, но светът е непостоянен и нищо не може да го спре.

Наоколо се понасят листа, лее се слънчева светлина. Спомни си думите на стария химн и поде мелодията, Фиби сякаш не забеляза. Продължи да пее, сякаш за нея гласът му е като повей на вятъра. Гласовете им се сляха, а музиката извираше от самия него, някакъв напев, пропил плътта му, но идваше и някъде извън него, от нейния глас, сроден на неговия. Когато изпяха химна, останаха сред ясната бледа следобедна светлина. Вятърът се засили и прилепи косата на Фиби към врата й, довя изсъхнали листа в основата на изтърканата с годините каменна ограда.

Всичко застина, целият свят замря в този едничък, сякаш увиснал в безвремие миг. Пол не помръдна в очакване какво ще последва.

Секунда, две, три — нищо, нищичко.

После Фиби се обърна бавно и приглади поизмачкалата се пола.

Простичък жест, но отново съживи света.

Пол забеляза колко са къси и дълбоко изрязани ноктите й, колко крехка е китката й върху гранитния надгробен камък. Сестра му има деликатните ръце на майка им. Прекрачи по тревата и я докосна по рамото — време бе да я заведе у дома.