Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 6

Помогна й да облече зеленото вълнено палто, без да го закопчава и то зейна на корема й. Намери и кожените ръкавици, с които бе, когато я зърна за пръв път. Струваше му се важно всичко да е наред, до последната подробност. Поспряха на верандата, стъписани пред заобикалящата ги пухкава белота.

— Изчакай тук — каза той и заслиза по стълбите, проправяйки пъртина сред преспата. Вратите на старата кола бяха замръзнали и едва след няколко минути успя да отвори едната. Когато тя най-сетне подаде, се изви бял искрящ облак и той пролази по пода на задната седалка да намери стъргалото за лед и метличката. Когато се измъкна, жена му се бе подпряла на колоната на верандата, притиснала чело с ръце. В този миг той осъзна каква болка изпитва тя и че бебето наистина е на път и ще се роди още тази нощ. Потисна неистовото си желание да иде при нея и се захвана с все сили да освободи колата. Топлеше ту едната, ту другата си ръка под мишница, когато болката от студа ставаше непоносима, но дори тогава продължаваше и метеше ли, метеше да изчисти предното стъкло, после страничните прозорци, покрива и гледаше как снегът се пръсва и изчезва сред пухкавото море от белота около краката му.

— Не спомена, че ще боли толкова — каза тя, когато той отиде на верандата. Прегърна я през раменете и й помогна да слезе. — Мога и сама — настоя тя. — Само като ме присвие, е трудно.

— Знам — отвърна той, но не я пусна.

Когато стигнаха до колата, тя докосна ръката му и посочи къщата — обгърната в сняг, тя искреше като фенер край тъмната улица.

— Като се върнем, и бебето ще е с нас — каза тя. — Животът ни никога няма да е същият.

Чистачките бяха замръзнали и докато стигне до улицата, снегът се посипа по задното стъкло. Караше бавно и си мислеше колко е красив Лексингтън с натежалите от сняг дървета и храсти. Като зави по главната улица, колелата попаднаха върху лед, колата за миг плавно поднесе през кръстовището и спря при една снежна канара.

— Всичко е наред — рече той, а мислите му препускаха. За късмет наоколо друга кола не се виждаше. Под голите му ръце воланът бе твърд и леден като камък. От време на време забърсваше предното стъкло с опакото на ръката си и се привеждаше да се взре през почистената дупка. — Преди да тръгнем, се обадих на Бентли — спомена той своя колега, акушер-гинеколог. — Казах му да ни чака в кабинета. Ще идем там. По-близо е.

Тя премълча, вкопчила се в таблото, само пое дълбоко дъх при поредна контракция.

— Дано само не родя в тази раздрънкана кола — опита да се пошегува тя. — Открай време я мразя.

Той се усмихна, но знаеше, че тя наистина се страхува, както и самият той.

Последователен, целенасочен — дори при спешен случай, не можеше да надскочи себе си и да се държи другояче. Спираше на всеки светофар и знак за завой по пустите улици. На всеки няколко минути тя се вкопчваше с ръка в таблото и внимателно поемаше дъх, а той преглъщаше и поглеждаше към нея, не помнеше да е бил по-нервен от онази нощ. Не бе толкова напрегнат дори по време на първия си час по анатомия, пред зейналия да разкрие всичките си тайни труп на едно момче. По-нервен бе и от деня на сватбата им, когато нейното семейство изпълни едната половина на черквата, а в другата стояха неколцина негови колеги. Родителите му бяха починали, както и сестра му.