Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 45

Навън проблеснаха и изчезнаха фарове, затръшна се врата на кола. В същото време телефонът зазвъня. Нора отнесе Пол в кухнята и вдигна слушалката тъкмо когато някой почука на вратата.

— Ало? — Тя притисна устни до влажното нежно челце на Пол, докато се мъчеше да види чия кола е спряла пред тях. Бри щеше да се върне едва след час. — Сладкото ми бебче — прошепна тя. После повтори в слушалката. — Ало?

— Мисис Хенри ли е?

Беше сестрата от болницата, където преди месец Дейвид започна работа. Нора не я познаваше. Гласът й бе топъл и плътен и Нора си представи набита, едра жена на средна възраст, с грижливо вдигната на кок коса. Каролайн Гил, която й бе държала ръката при всяка контракция, чиито сини очи и нетрепващ поглед за Нора бяха неразривно свързани с онази бурна, снежна нощ, чисто и просто изчезна — пълна загадка, дори скандал.

— Мисис Хенри, Шарън Смит е. Току-що извикаха доктор Хенри за спешна операция, честна дума, върнаха го от вратата, както си бе тръгнал. Станала ужасна катастрофа край пътя за Лийстаун. Тийнейджъри, нали ги знаете, но са пострадали сериозно. Доктор Хенри ме помоли да ви се обадя. Ще се прибере, щом се освободи.

— Каза ли кога? — запита Нора. Долови аромата от печено свинско с кисело зеле и картофи, любимото ястие на Дейвид.

— Не. Но катастрофата била ужасна. Между нас казано, скъпа, може да се проточи с часове.

Нора кимна. Отдалеч чу да се отваря и затваря врата. Последваха стъпки — леки и познати — в антрето, после в хола и трапезарията. Бри е подранила, дошла е да вземе Пол, та да останат с Дейвид насаме преди Свети Валентин, тяхната годишнина.

Нора го бе запланувала — това бе нейната изненада, подаръкът й за него.

— Благодаря — каза тя на сестрата, преди да затвори телефона. — Благодаря, че се обадихте.

Бри влезе в кухнята и внесе мирис на дъжд. Под дългия си дъждобран бе с високи до коленете черни ботуши, а бедрата й — дълги и бели — се разкриваха изпод най-късата пола, която Нора бе виждала. Сребърните й обеци, инкрустирани с тюркоаз, танцуваха на светлината. Беше дошла направо от работа — ръководеше редакцията на местна радиостанция — и чантата й бе издута от книги и тетрадки от курсовете, на които ходеше.

— Уау — възкликна Бри и като стовари чантата си на плота, се пресегна към Пол. — Страхотно е, Нора. Направо не е за вярване какво си направила с къщата за толкова малко време.

— Намирах се на работа — съгласи се Нора, мислейки за седмиците, през които отлепя тапети с пара и боядисва. С Дейвид решиха да се преместят, с надеждата, че както новата му работа, така и новата къща ще им помогне да загърбят миналото. На Нора точно това й бе нужно и всеотдайно се впусна в новото начинание. Но не помогна чак толкова и все още чувството, че е загубила нещо, често я жегваше, като пламък, лумнал от жарава. Само за последния месец на два пъти наема гледачка за Пол, за да излезе и зарязваше къщата недобоядисана, цялата в ролки тапети. Подкарваше бясно по тесния път към семейното гробище, с портичка от ковано желязо, където бе погребана дъщеря й. Надгробните камъни бяха ниски, някои много стари и вече почти гладки. Плочата на гроба на Фиби бе простичка, от розов гранит, а под името й дълбоко бе издялкана датата на краткия й живот. Сред суровия зимен пейзаж вятърът развяваше косите й. Нора коленичеше сред крехките замръзнали тревички от сънищата си. Беше вцепенена от скръб, изпълваше я такава мъка, че не можеше дори да заплаче. Но оставаше по няколко часа, накрая ставаше, отупваше палтото си и се прибираше.