Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 47

— А продадохте ли старата къща? — попита Бри и остави чашата си на плота. — Приехте ли предложението?

— Не знам — отговори Нора. — Цената е по-ниска, отколкото се надявахме. На Дейвид му се иска да приеме просто за да сложим край на миналото, но аз не съм сигурна. Там бе домът ни. Още не ми се разделя с нея.

Замисли се за първата им къща — мрачна и пуста, със забита в двора табела ПРОДАВА СЕ — и й се стори, че светът е станал съвсем крехък. Подпря се на плота за опора и отпи глътка вино.

— Как върви любовта напоследък? — смени темата Нора. — Какво става с онова момче, дето се срещахте, как се казваше, Джеф?

— А, той ли — лицето на Бри помръкна и тя тръсна глава, като че ли да проясни мислите си, — не ти ли казах? Преди две седмици се прибрах и го заварих в леглото, в моето легло, с онази сладичка хлапачка, с която работихме по време на кампанията за кметските избори.

— О, съжалявам.

Бри поклати глава.

— Няма защо. Не че го обичах или нещо такова. Просто, нали знаеш, беше ни хубаво заедно. Поне така си мислех.

— Не го ли обичаше? — повтори Нора и побесня, като чу укорителната нотка на майка си, прозвучала от собствената й уста. Не искаше да се превърне в жена, която се налива с чай в подредената им тиха къща от детството. Но не искаше да бъде и вечно сломена от скръб в един безсмислен свят, което сякаш се случваше.

— Не — каза Бри. — Не го обичах, въпреки че по едно време си мислех, че може и да го обикна. Но това вече няма никакво значение. Работата е там, че той превърна всичко в банална история. Това ме влудява най-много, да ме превръщат в част от изтъркана история.

Бри остави празната чаша на плота и прехвърли Пол в другата си ръка. Лицето й, без грим, бе нежно, фино; страните и устните й леко поруменели.

— Не мога да живея като теб — рече Нора. Откакто се роди Пол, откакто Фиби умря, чувстваше, че трябва постоянно да е нащрек, като че ли и миг невнимание ще отвори вратите за някоя беда. — Просто не мога… да пренебрегна всички правила. Да захвърля всичко.

— Това не е краят на света — тихо рече Бри. — Странно, но наистина не е.

Нора поклати глава.

— А може и да е. Във всеки момент може да се случи какво ли не.

— Знам — каза Бри. — Знам, скъпа. — Внезапно обзелата я благодарност разсея доскорошното раздразнение на Нора. Бри винаги я изслушваше и откликваше, и неизменно търсеше единствено истината. — Права си, Нора, във всеки момент може да се случи какво ли не. Но онова, което не върви, не е по твоя вина. Не бива да прекараш остатъка от живота си, стъпвайки на пръсти в опити да предотвратиш някоя беда. Не става така. Накрая просто животът ще те отмине, без да го усетиш.

Нора не знаеше какво да отговори и затова протегна ръка към Пол, който се гърчеше в прегръдката на Бри огладнял, а дългата му косица — бе много дълга, но на Нора сърце не й даваше да го подстриже — се понасяше леко, като под вода, при всяко движение.

Бри сипа още вино за двете и взе една ябълка от фруктиерата на плота. Нора наряза сирене, хляб и банан на големи парчета, сложи ги на табличката на високото столче на Пол и отпи глътка вино. Постепенно заобикалящият я свят някак се проясни, оживя. Забеляза как ръчичките на Пол — същински морски звездички — сякаш ръсят червеникави пръски по косата му. Кухненската лампа хвърляше сенки по тревата през парапета на задната веранда — шарки от мрак и светлина.