Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 44
Ким Едуардс
Каролайн наблюдаваше ръката на свещеника и когато той заговори отново, думите му, макар и тихи, й се сториха насочени не към Фиби, а към нея самата, поставяйки окончателен завършек — връщане няма.
Гласът секна, вятърът разлюля клоните на дърветата и Каролайн се съвзе, избърса очи с кърпичка и рязко тръсна глава. Обърна се и тръгна към колата, където Фиби все така спеше, а слънчев лъч озаряваше личицето й.
Това е то, във всеки край се крие ново начало. Скоро зави покрай работилницата за паметници с наредени надгробни плочи и се отправи към магистралата. Странно. Много странно. Не е ли зла поличба да има работилница за надгробни плочи в началото на града? Но тя вече не мислеше за случилото се и когато стигна разклона на магистралата, реши да поеме на север, към Синсинати и оттам към Питсбърг, покрай река Охайо към мястото, където доктор Хенри бе прекарал част от тайнственото си минало. Другата отбивка към Луисвил и приюта за умствено изостанали постепенно изчезнаха от огледалото й за обратно виждане.
Караше бързо, с усещането, че прави нещо безразсъдно, а сърцето й преливаше от вълнение, сияйно като деня. Защото всъщност какво значение имат в момента лошите поличби? В крайна сметка детето зад нея според всички е мъртво. А тя, Каролайн Гил, скоро ще се скрие от света, и това я караше да се чувства все по-лека, като окрилена, сякаш и автомобилът се бе понесъл високо над стихналите поля на Южен Охайо. През целия този слънчев следобед, поела на североизток, Каролайн бе уверена в бъдещето. И защо не? Защото, ако те двете вече бяха преживели най-лошото, според общото мнение, значи сега без съмнение, без никакво съмнение го оставяха зад гърба си.
1965
I
Нора бе стъпила боса на табуретката в столовата и едва пазеше равновесие, за да закачи розови гирлянди по медния полилей. Нанизи от розови и пурпурни хартиени сърца се спускаха върху масата и се стелеха по сватбения им сервиз от китайски порцелан на тъмночервени рози с позлатени ръбове, по дантелената покривка и ленените салфетки. Докато украсяваше, печката бумтеше и ивици разтегателна хартия политаха във въздуха, докосваха полата й и плавно прошумоляваха пак към пода.
Единайсетмесечният Пол седеше в ъгъла до стара кошница за грозде, пълна с цепеници. Наскоро проходи и цял следобед се забавлява да обикаля новата къща с първия си чифт обущета. Всяка стая бе приключение. Пускаше пирони във вентилите и ехото им го развеселяваше. Извлачи торба гипс през кухнята и остави тънка бяла диря. Сега, ококорил очи, не сваляше поглед от гирляндите — красиви и неуловими като пеперуди, — после се изправи, подпрял се на стол, и неуверено се заклатушка сред тях. Хвана един розов гирлянд, дръпна го и залюля полилея. Загуби равновесие и тупна на земята. Стресна се и заплака.
— О, миличкото ми — рече Нора и слезе от табуретката да го вдигне. — Недей, няма нищо — зашепна тя, прокарвайки ръка през меката му черна косица.
