Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 46

Сега Пол и Бри играеха — той се опитваше да хване косата й.

— Майка ти е удивителна — каза му Бри. — Напоследък е станала същинска Сузи Домакинята, нали? А, не, не обеците, слънце — додаде тя и хвана мъничката му ръчичка.

— Сузи Домакинята ли? — повтори Нора докачливо. — Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна Бри. Правеше муцунки на Пол, но сега вдигна глава учудена. — О, честна дума, Нора. Я по-весело.

— Сузи Домакинята, а? — повтори Нора. — Просто исках всичко да е красиво за годишнината ми. Какво лошо има?

— Нищо — въздъхна Бри. — Всичко е прекрасно. Нали точно това казах? И съм тук, за да се грижа за Пол, забрави ли? Защо си толкова ядосана?

Нора махна с ръка.

— Няма значение. Уф, да му се не види, няма значение. Дейвид е в операционната.

Бри поизчака и едва тогава рече:

— Ясно.

Нора започна да го защитава, после млъкна. Притисна длани о бузите си.

— О, Бри. Защо точно тази вечер?

— Ужасно е — съгласи се Бри. Лицето на Нора се стегна, Бри забеляза устните й да се свиват и се разсмя. — О, я стига. Кажи си честно. Едва ли е по вина на Дейвид. Само че ти точно така мислиш, нали?

— Не е по негова вина, той не е виновен — отвърна Нора. — Имало катастрофа. Но, добре де. Права си. Така е, има нещо. Нещо очевидно не е наред, доволна ли си?

— Знам, че има нещо — отговори Бри неочаквано нежно. — Нещо наистина никак не е наред. Съжалявам, сестричке — усмихна се тя. — Виж. Донесох ви подарък. Може да те развесели.

Бри прехвърли Пол в една ръка и затършува из огромната си подплатена чанта, откъдето заизважда книги, захарна пръчка, куп брошури за предстояща демонстрация, слънчеви очила в протрит кожен калъф и, накрая, бутилка вино, което просветваше като гранат, докато го сипваше в две чаши.

— За любовта — подаде тя едната чаша на Нора и вдигна другата. — За вечното щастие и блаженство.

Разсмяха се и отпиха. Виното беше тъмно като къпина, с едва доловим аромат на дъб. От водостоците капеше дъжд. След години Нора щеше да си спомня тази вечер, мрачното разочарование и Бри с нейните искрящи знаци от друг свят; блестящите ботуши, обеците, енергията й — същинска светлина. Колко красиви й се виждаха тези неща и колко далечни, недостижими. Депресията — след години тя щеше да проумее мъждукащата светлина, сред която е живяла, — но през 1965-а никой не я и споменаваше. На никого и през ум не му минаваше за депресии. Най-малкото на Нора, която имаше къщата, бебето, съпруг лекар. Очакваше се да е доволна.