Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 43

Отпивайки кафе, изчака вратата долу да се затръшне и колата на Луси да забоботи. Тогава грабна Фиби и за миг се спря на прага на апартамента, в който бе прекарала толкова години, изпълнени с надежда, години, които сега й се струваха кратък миг, сякаш изобщо не ги е имало. После затвори решително вратата и заслиза по стълбите.

Сложи кашона с Фиби на задната седалка и подкара към града, подмина клиниката с тюркоазените стени и оранжевия покрив, банката и химическото чистене, любимата й бензиностанция. Като стигна черквата, спря на улицата и остави Фиби да спи в колата. Насъбралите се в двора бяха повече, отколкото бе предполагала и тя остана от края, достатъчно близо да зърне поруменелия от студа тил на Дейвид Хенри и елегантно извитата руса коса на Нора Хенри. Никой не я забеляза. Токчетата й потънаха в калта край тротоара. Пренесе тежестта си върху пръстите и си припомни задушливите миризми в приюта, в който доктор Хенри я изпрати миналата седмица. Спомни си и жената по комбинезона и падащата по пода черна коса.

Сред стихналата утрин се носеха слова.

Нощта е ясна като ден и мракът и светлината за тебе са едно.

Каролайн се бе будила милион пъти. Бе яла бисквити, застанала край кухненския прозорец посред нощ. Дните и нощите й се сливаха и спокойният й живот се преобърна завинаги.

Нора Хенри бършеше очи с дантелена кърпичка. Каролайн си спомни как бе стискала ръката й, когато напъна първо за едното, после и за другото дете, спомни си и сълзите в очите й. Това ще я съсипе, заяви Дейвид Хенри. А какво ли би станало, ако сега Каролайн пристъпи с уж неоживялото бебе на ръце? Ако сложи край на тази мъка и внесе в живота им толкова други?

Ти ни посочи прегрешенията и потайните ни съгрешения освети със светлината Си.

Докато свещеникът говореше, Дейвид Хенри пристъпваше от крак на крак. Едва сега Каролайн усети с цялата си същност какво се кани да направи. Нещо я сграбчи за гърлото и дъхът й секна. Чакълът сякаш се надигаше изпод стъпалата й, насъбралите се в двора се олюляваха пред очите й, стори й се, че ще падне. Гроб, помисли си Каролайн, загледана как Нора прегъва дългите си крака, толкова грациозна, и изведнъж коленичи сред калта. Вятърът поде късия воал и отвя шапката й.

Защото видимото е нетрайно, а невидимото вечно.