Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 42

— Не знам — бавно изрече тя. — Трябва да помисля. Не знам как да постъпя.

Той извади портфейла си и го изпразни. Триста долара — тя се изуми, че носи толкова пари в себе си.

— Не искам парите ви — рече тя.

— Не са за теб — отвърна той. — За детето са.

— Фиби. Казва се Фиби. — Каролайн отблъсна ръката му с банкнотите. Припомни си останалия непопълнен акт за раждане, ако не се брои подписът на Дейвид Хенри, драснат набързо в онази снежна утрин. Може да попълни името на Фиби и своето, колко му е.

— Фиби — изрече той. Стана и остави банкнотите на масата. — Моля те, Каролайн, не предприемай нищо, преди да си ми казала. Само това те моля. Да ме предупредиш, каквото и да решиш.

После си тръгна и всичко отново стана както преди — часовникът върху полицата над камината, озареният от светлина под, очертаващите се сенки на голите клони. След някоя и друга седмица дърветата отново ще се раззеленят, листенцата ще покрият короните им и очертанията на сенките ще се променят. Беше ги наблюдавала стотици пъти и въпреки това сега стаята й изглеждаше съвършено безлична, като че никога не е живяла тук. На пръсти се брояха нещата, които бе купила за себе си през годините, все й се свидеше и си представяше как ще изживее истинския си живот другаде. Разтегаемият диван, столът, който вървеше с него — мебелите наистина й допадаха, беше ги избирала сама, но сега осъзна, че спокойно може и без тях. Да зарежа всичко, мислеше си тя и оглеждаше изрязаните и поставени в рамки пейзажи, плетената тръстикова стойка за списания до дивана, ниската масичка за кафе. Собственият й апартамент й се стори толкова безличен, колкото която и да било чакалня в някоя градска клиника. Пък и в края на краищата какво бе правила тук толкова години, освен да чака?

Помъчи се да се отърси от мислите си. Сто на сто има и друг, не толкова драматичен начин. Така би казала майка й би поклатила глава, и би й повторила да не се прави на Сара Бернар. Каролайн дълго не знаеше коя е Сара Бернар, но много добре разбираше какво има предвид майка й — силните чувства не водят до нищо добро, защото нарушават спокойствието на дните ти. Каролайн се вгледа внимателно в своите чувства, както човек оглежда дреха. Бе ги оставила настрана, с мисълта, че някой ден ще си ги върне, но това така и не се случи до мига, в който пое бебето от ръцете на доктор Хенри. Значи нещо се е отприщило и тя вече не може да го спре. Две чувства я пронизваха — страх и вълнение. Може да замине още днес. Може да започне живота си отначало някъде другаде. И без това трябва да го стори, каквото и да реши за бебето. Това градче е малко, не може и до магазина да отиде, без да срещне познат. Представи си как Луси Мартин се ококорва и едва прикрива задоволството си, докато разправя навред измислиците на Каролайн колко обича изоставеното бебе. Клетата стара мома, ще я одумват хората, толкова копнее да си има детенце.

Оставям на теб, Каролайн, да решиш. Лицето му е състарено, затворено като в орехова черупка.

* * *

На сутринта се събуди рано. Денят беше прекрасен и тя отвори прозорците да влезе свеж въздух и уханието на пролетта. Фиби се буди на два пъти през нощта и докато тя спеше, Каролайн опакова и пренесе нещата си в колата по тъмно. Оказа се, че багажът й е съвсем малко — само няколко куфара, които лесно побра в багажника и на задната седалка на феърлейна. Можеше да замине дори за Китай или за Бирма, или за Корея още начаса. Това й бе приятно. Доволна бе и от собствената си предприемчивост. Предния ден до обед успя да уреди всичко — от благотворителната организация „Гудуил“ ще вземат мебелите, от една фирма за чистене ще се погрижат за апартамента. Обади се да спрат водата, газта и електричеството, прекрати и абонамента си за вестника, писа да закрият банковите й сметки.